Стив Берри - Шифърът на Джеферсън

Тя кимна.

— Стигнах до решението да освободя Стефани Нел. Какво значение има, че в хода на този процес Хейл или някой от капитаните могат да бъдат убити? Би било добре за всички ни, нали?

Рамото й леко помръдна. В ръката й се появи пистолет.

— Стигаме и до втората причина, която ме доведе тук…

Разнесе се тихо пропукване. Нещо прониза гърдите му. Усети остра болка. Секунда по-късно светът се превърна в мрак.

Нова Скотия

В съзнанието на Малоун изплуваха обясненията за символите, които му бе дала възрастната жена в книжарницата. Тя изрично бе подчертала, че те могат да се намерят на различни места във форта и околностите му, най-вече върху каменни плочи. Но не беше споменала нищо за подземията. Което беше напълно разбираемо, защото едва ли някой бе имал достъп до тях.

По всичко личеше, че проходът минаваше от единия до другия край на крепостта. В стените му зееха тъмни дупки, очевидно дело на човешка ръка. Малоун се приближи към една от тях, за да я огледа. Правоъгълна, чезнеща в мрака, изсечена в скалата с помощта на чук и длето. Наоколо имаше още много такива, разположени под наклон, на височина между един и два метра. От тях капеше вода. Постепенно разбра предназначението им. Тръби, през които се оттичаха водите на прилива.

— Строителите се погрижили за периодичното наводняване на това място — подхвърли на Уайът той. — А пътят навън е само през тези тръби.

Започна да разбира как са се чувствали онези седемдесет и четири британски войници. Никак не обичаше подземията. Особено онези от тях, които нямаха изход.

— Аз не пожертвах онези двама агенти — обади се Уайът.

— Никога не съм допускал подобно нещо — кимна Малоун. — Просто си проявил небрежност.

— Имахме задача и я изпълнихме.

— Какво значение има това в момента?

— Просто има.

Нещата изведнъж започнаха да се изясняват. Уайът горчиво съжаляваше за смъртта на колегите си. В онзи момент не беше изпитвал подобни чувства, но сега виждаше нещата другояче.

— Онова продължава да те измъчва, а?

— Така е.

— Трябваше да го кажеш на комисията.

— Не ми е в характера.

Да, наистина беше така.

— Какво се случи горе? — смени темата Малоун. — Общността май е изпратила хора да те ликвидират?

— По нареждане на НРА.

— Карбонел?

— Мога да ти обещая, че горчиво ще съжалява за това.

Не след дълго се добраха до място, където скалата се разделяше от два диагонално разположени тунела. Уайът насочи фенерчето към близката тръба, разположена на височината на раменете му.

— Чувам вода в другия край — подхвърли той.

— Виждаш ли нещо?

Уайът поклати глава.

— Нямам намерение да стоя тук и да чакам прилива — каза той. — По всяка вероятност тези дупки свършват в морето. Сега му е времето да разберем. После ще бъде късно.

Малоун беше на същото мнение. Уайът остави фенерчето и започна да съблича якето си. Малоун се пресегна и насочи лъча напред. И бездруго бяха стигнали до тук, нищо не им пречеше да разузнаят по-подробно.

Нещо привлече вниманието му. Още един символ, издълбан в камъка непосредствено до разклонението.

Спомни си, че и той присъстваше в посланието на Джаксън. Продължи да оглежда стените и скоро попадна на следващия символ — точно срещу първия:

●

●

Другите два се оказаха в дъното на пасажа. Разстоянието помежду им беше по-малко от три метра.

Четири от петте символа, които беше използвал Джаксън. Разположени в точно определен ред.

Забелязал интереса му, Уайът небрежно подхвърли:

— Май всички са тук.

Не беше съвсем вярно. Малоун зашляпа през водата към мястото, където се пресичаха трите тунела. Четири от символите бяха налице. Но къде бе петият? Може би някъде долу? Не, едва ли. Вдигна глава и насочи фенерчето към тавана.

— Очевидно този триъгълник маркира мястото — отбеляза със задоволство той.

От по-ниско разположените тръби бликна вода. Получи се нещо като малка леденостудена вълна, която заля пода. Малоун тръгна обратно към Уайът, прехвърляйки фенерчето от дясната в лявата си ръка. После рязко замахна. Ударът попадна в челюстта. Уайът се олюля и отстъпи назад, разплисквайки вода около себе си.

— Сега квит ли сме? — изрева Малоун.

Вместо отговор Уайът се надигна, скочи в най-близката отводнителна тръба и изчезна в мрака.

Касиопея зае позиция под сянката на дърветата на петдесетина метра от къщата. Вятърът продължаваше да свири между клоните. Във вътрешността на къщата се мяркаха неясни сенки. Екнаха нови изстрели. Тя реши да рискува и измъкна джиесема си. Дейвис вдигна още на първото позвъняване.