Стив Берри - Шифърът на Джеферсън

След миг колебание Касиопея пое в посоката, в която беше изчезнал мъжът. Стъпваше внимателно, заобикаляйки мокрите клони, коренища и обрулени листа. За щастие почвата беше песъчлива и бързо попиваше дъждовната вода. Нямаше никаква кал. Не след дълго стъпи на покритата с чакъл пътека, която водеше към пристана и минаваше успоредно на къщата. Мъжът подтичваше на двайсетина метра пред нея.

Тя ускори ход и бързо започна да го настига. Той я усети едва когато беше на няколко крачки зад него, спря и се обърна.

— Не мърдай! — извика тя и насочи пистолета в гърдите му.

Мъжът замръзна.

— Коя си ти?

Гласът му беше различен от онзи, който би трябвало да има мъж на годините на Хейл.

— А ти кой си? — отвърна с въпрос тя.

— Секретарят на мистър Хейл. Не съм пират, нито капер. Не обичам оръжията и не искам да бъда застрелян.

— В такъв случай отговаряй на въпросите ми, иначе бързо ще разбереш колко боли раната от куршум!

Малоун изплува от пещерата и не след дълго се озова в открито море. Водата в Махоун Бей беше студена. Избърса очи и се обърна към форт „Доминиън“. Шахтата, която беше използвал, тъмнееше в дълбока цепнатина между скалите. Уайът не се виждаше никъде. Ако беше успял да се измъкне, може би плуваше някъде наблизо. Би трябвало да му е много ядосан, но не беше. Защото, ако не се беше забъркал в тази история благодарение на него, със сигурност не би имал шанса да помогне на Стефани.

Обзе го странно чувство на удовлетворение.

Но сега трябваше час по-скоро да излезе от водата. Обърна се и заплува към малкото заливче, което се виждаше южно от крепостта. Не след дълго стъпи на пясъка. Нощният хлад прониза костите му. Беше оставил якето си в подземието, тъй като при всички случаи щеше да се превърне в котва, теглеща го към дъното. В замяна на това в раницата му имаше комплект сухи дрехи.

Тръгна по брега към мястото, където беше оставил лодката. Птичата воня отново го блъсна в ноздрите. Спомни си, че на борда имаше руло здраво найлоново въже, което можеше да използва за връщане в пещерата. Но за целта трябваше да изчака отлива. Андрю Джаксън положително е бил информиран за форт „Доминиън“ и събитията, които се бяха разиграли в него по време на войната. И вероятно беше избрал това затънтено място като допълнителна осигуровка, съобразявайки, че дори някой да разгадаеше шифъра на Джеферсън, достъпът до скривалището щеше да бъде по силите само на най-умните и решителни ловци.

Прекоси последните храсталаци по пътя си и видя лодката. Малки облачета ситен пясък се въртяха във въздуха под натиска на източния вятър. Съблече мократа риза и измъкна джиесема си. Едуин Дейвис го беше търсил четири пъти. Натисна бутона за обратно повикване.

— Как са нещата при теб? — попита Дейвис.

Малоун накратко докладва за премеждията си.

— Тук имаме проблем — въздъхна Дейвис.

Малоун изслуша разказа му за действията на Касиопея и рязко попита:

— Защо й позволи да отиде, по дяволите?

— Защото беше единственият полезен ход. Бурята предлага отлично прикритие, но явно не само ние мислим така.

— Идвам при вас!

— Няма ли да прибереш онези страници?

— Не мога да седя тук, да бездействам и да чакам отлива, докато Стефани, а вече и Касиопея се намират в беда!

— Това не е сигурно. Касиопея знае какво прави.

— Рисковете са твърде много — поклати глава Малоун. — Ще ти се обадя от въздуха. А ти ме дръж в течение.

Той прекъсна връзката, съблече и останалите мокри дрехи и ги смени със сухите, които беше оставил в лодката. Преди да я избута в морето, се свърза с пилотите на Сикрет Сървис и ги предупреди, че излитат в мига, в който стигнеше до тях.

Уайът се добра до лодката си на северния бряг. Беше измръзнал и мокър до кости. Беше се подготвил да прекара нощта на острова. В раницата си имаше резервна риза и панталон, плюс кутийка кибрит. С негова помощ си запали огън на плажа.

Какво ли се беше случило с Малоун?

Нямаше никаква представа. Не го видя в развълнуваните води на залива. Мускулите го боляха от плуването. Отдавна вече беше отвикнал от подобни упражнения. Хвърли още наръч сухи клонки в огъня и протегна ръце над пламъците. Надяваше се, че Нокс се е добрал до брега и е предал посланието му на капитаните. На практика обаче нямаше никакви намерения да им продаде прословутите страници.

Сега съзнанието му беше заето само с едно: да убие Андреа Карбонел.

Преоблече се със сухите дрехи. Още едно яке като онова, което остави в пещерата, щеше да му свърши добра работа. Обратното пътуване през залива нямаше да трае дълго. Усети глад и измъкна от раницата две блокчета шоколад и бутилка вода. Щеше да остави крадената лодка някъде по-надолу по брега, където вероятно нямаше да я открият веднага.