Стив Берри - Шифърът на Джеферсън

— Какво става там? — попита с напрегнат глас той.

— Имението е обект на нападение.

— Чуваме стрелбата. Вече се свързах с Вашингтон, но от там ме увериха, че никой не е планирал подобна операция.

— Разполагаме с добро прикритие. Стой там и се придържай към плана.

Улови се, че говори като Малоун. Май беше успял да й влезе под кожата. Може би завинаги.

— Това не ми харесва — каза Дейвис.

— На мен също. Но вече съм тук.

После тя прекъсна връзката.

Уайът с мъка се придвижваше в тунела, висок по-малко от метър и приблизително толкова широк. Студената вода прииждаше с нарастваща интензивност. Краят наближаваше. Както в преносния, така и в буквалния смисъл.

Умишлено беше позволил волността на Малоун. На негово място той би постъпил по същия начин, а може би и още по-жестоко. Този човек бе прекалено самоуверен за вкуса му, но трябваше да му признае едно — никога не го беше лъгал. За разлика от някои други хора.

Андреа Карбонел го бе изпратила в Канада, като многократно го бе уверявала, че операцията ще си остане само между тях. И веднага след това беше информирала Общността.

Вече беше съвсем наясно със същността на сделката, която беше сключила.

Убийте Джонатан Уайът и за награда получавате онова, което е открил.

Тази подлост го влудяваше много повече от Котън Малоун.

През последните няколко дни се беше справил много добре. Успя да предотврати убийството на президента САЩ и стигна на крачка от решението на загадката, създадена преди много години от Андрю Джаксън. Ако Гари Вокио не беше се паникьосал, със сигурност щеше да спаси и неговия живот. Физическият сблъсък с Малоун също доведе до добър резултат: гневът, който изпитваше към него в продължение на осем години, най-сетне стихна. На негово място пламна нов.

Далеч напред се появи бледа светлина. Беше добре дошла след непрогледния мрак наоколо. Ледената вода вече докосваше лактите му. Продължи напред на четири крака, без да мисли за нищо. Скоро стигна до края на шахтата и пред него се разкри нещо като малък басейн между скалите. Водата в него яростно се пенеше, а вълните на прибоя я тласкаха към наклонената дупка. Отвъд басейна се виждаше откритото море. Неспокойната му повърхност отразяваше лунните лъчи.

Едва сега започна да схваща замисъла на старите инженери. Пробитите на различна височина шахти изливаха съдържанието си в основите на крепостта. По време на прилив същото се случваше и с водата в басейна, която нахлуваше в тунелите. При отлив по-голямата част от тази вода се оттегляше обратно. Прост механизъм, който използваше гравитацията и закона за скачените съдове. Но за какво беше служило всичко това?

Всъщност на кого му пукаше? Най-после беше свободен.

Нокс бавно дойде на себе си.

Тялото му потръпна от студения вятър. Болеше го глава, зрението му беше замъглено. Ушите му доловиха монотонното боботене на мотор, сетивата му регистрираха плавно полюшкване. След известно време осъзна, че е на борда на моторница, която пори водите на Махоун Бей. Компания му правеха още трима души. Двама мъже и Карбонел.

Хвана се за страничните бордове и се изправи.

— Малката ми стреличка свърши добра работа, нали? — подвикна Карбонел.

Той си спомни оръжието в ръката й, тихото изпукване и острата болка в гърдите. Тя го беше упоила. Нямаше смисъл да пита накъде пътуват. Беше ясно, че се връщат обратно на острова.

— Това е същата лодка, която си откраднал преди няколко часа — информира го Карбонел.

Той разтърка главата си, която продължаваше да се пръска от болка. Много му се прииска глътка бърбън.

— Защо се връщаме? — попита.

— За да довършиш започнатото.

Нокс направи опит да се овладее. Всичко в него подскачаше и се преобръщаше, но за това не беше виновна лодката.

— Вероятно разбираш, че появата ти едва ли ще зарадва Уайът.

— Точно на това разчитам — отвърна Карбонел.

Касиопея наблюдаваше обсадата на резиденцията на Хейл. Неизвестните нападатели изобщо не си правеха труда да действат дискретно. Стрелбата престана, но движението на сенките в къщата и около нея беше все така интензивно. И двете страни търсеха по-удобни позиции. Тя примигна да прогони дъжда от очите си и се взря в тъмната сграда. Нито един прозорец не светеше. Наоколо също цареше непрогледен мрак.

Страничната врата се отвори и някой се измъкна навън. Мъж, който започна да се спуска по стълбите на верандата, приведен почти до земята. Разтворените му длани сигнализираха, че не е въоръжен. Може би това бе Хейл? Все така приведен под дъжда, мъжът хукна към близките дървета, а от там се насочи към пристана, откъдето беше дошла самата тя. В далечината отново затрещяха изстрели.