Гиллиан Флинн - Мрак

Имаше три плика с предложения за кредитни карти, сметка на някой си Мат, който живееше на улица, каквато близо до мен нямаше, и един плик, който приличаше на мръсно бельо, толкова мек и набръчкан беше. Използван. Името и адресът на друг човек бяха зачертани с маркер и на тясното местенце долу беше написано моето име и адрес. Госпожа Либи Дей.

Беше от Ранър.

Качих се горе да прочета писмото, приседнах в крайчеца на леглото си. После, както правя винаги, когато съм напрегната, се сгуших на тясно, в конкретния случай между леглото и тоалетката, седнала на пода и с гръб към стената. Отворих мръсния плик и извадих мръсен лист женска хартия за писма е бордюр от рози. Върху листа се точеше почеркът на баща ми: ситен, френетичен, изострен, все едно по листа пълзяха стотина паяка.

Скъпа Либи,

Е, Либи, оказваме се в странно положение след толкова много години, няма спор. Поне аз. Никога не съм си представял, че ще съм толкова стар, изморен и сам. Имам рак. Казват, че ми остават още няколко месеца. Нямам против, бездруго живях по-дълго, отколкото ми се полагаше. Развълнувах се, че си ме търсила. Виж, знам, че никога не сме били близки. Бях много млад, когато ти се роди, и не бях най-добрият баща, обаче се стараех да те издържам и да се сближа с теб, когото можех. Майка ти ме затрудняваше. Аз бях незрял, а тя още повече. После убийствата много ме измъчиха. Та така. Искам да го знаеш — и моля те, не ми чети лекции, че е трябвало да го направя много по-рано. Знам, че е трябвало. Обаче аз съм комарджия и алкохолик, освен това трудно се боря с демоните си. Знам кой е истинският убиец от онази нощ и знам, че не е Бен. Ще кажа истината, преди да умра. Ако можеш да ми изпратиш малко пари, ще се радвам да те посетя и да ти кажа повече. Петстотин долара ще стигнат.

Очаквам с нетърпение да ми се обадиш.

Ранър Дей, татко

Донеран Роуд 12

Пансион за мъже на Бърт Нолан

Лингъруб, Оклахома

П. П. Питай някой за пощенския код, не го знам.

Сграбчих тънкото гърло на нощната си лампа и я запратих към другия край на стаята, а тя прелетя около метър, преди кабелът да я спре и да я събори на пода. Метнах се към нея, изключих и от контакта и отново я хвърлих. Удари се в стената, абажурът отскочи и се търкулна пиянски на пода, а строшената крушка щръкна отгоре като счупен зъб.

— Майната ти! — изкрещях. Беше насочено колкото към мен, толкова и към баща ми. Дори на тази възраст да очаквам от Ранър да постъпи както трябва беше такава проява на глупост от моя страна, че направо се вбесих. Писмото беше просто дълга поднесена за просия ръка, протегнала се от километри и прицелена в мен като в мишена. Платя ли тези петстотин долара, повече никога нямаше да видя Ранър, докато не ми потрябваше отново помощ или отговори, а тогава той щеше отново да ме изработи. Мен, собствената си дъщеря.

Щях да отида в Оклахома. Ритнах два пъти стената, прозорците се раздрънчаха и тъкмо се канех да я изритам още веднъж, някой звънна на вратата долу. Механично погледнах навън, но от втория етаж виждах само върха на чинара и прашното небе. Замръзнах на място и зачаках посетителя да си тръгне, обаче отново се звънна, пет поредни пъти, защото благодарение на гневния ми изблик човекът на верандата беше разбрал, че съм си у дома.

Бях облечена, както се обличаше мама през зимата: с широк безформен пуловер, с евтин провиснал клин и с дебели бодливи чорапи. Извърнах се към дрешника за миг и тъкмо реших, че не давам пет пари, когато отново се звънна.

Вратата ми няма прозорче, така че не можех да видя кой е. Сложих веригата, открехнах и видях нечий тил, сплъстена светлокестенява коса, после Криси Кейтс се обърна с лице към мен.

— Онези възрастни жени са доста груби — каза тя и им махна театрално, както бях направила аз миналата седмица: широк жест в смисъл на „майната ви“. — Така де, някой да им е казвал, че не е учтиво да зяпат?

Продължих да я гледам през открехнатата врата и самата аз се чувствах като старица.

— Взех адреса ти от… когато беше в клуба — каза тя и се наведе на нивото на очите ми. — Всъщност още не мога да ти върна парите. Обаче се надявах да поговорим. Не мога да повярвам, че не те познах онази нощ. Твърде много пия — призна тя смутено, както човек си признава за някоя алергия. — Не е лесно да те намери човек. А не съм пила. Обаче открай време не се ориентирам добре. Като съм на кръстовище и трябва да избирам наляво или надясно, все избирам погрешната посока. Май трябва да се доверя на инстинкта си и после да направя точно обратното. Ама не знам защо е така.