Гиллиан Флинн - Мрак

— Добре! Нали знаеш, на всички им се иска да е истина, затова някой побутва стрелката мъничко и ти прекрасно знаеш, че някой я побутва, обаче част от теб си мисли, че може би всичко е реално, може би наистина има призрак, затова никой нищо не казва, просто всички сякаш са се наговорили да вярват.

— Но ти така и не си казала истината.

— Казах я на родителите си. Онзи ден, когато вие дойдохте, бяха повикали полиция, всички момичета бяха у дома — дадоха ни торта! Какво ще кажеш, не е ли откачено? Нашите дори обещаха да ми купят куче, за да ми стане по-добре. После полицаите си тръгнаха, момичетата и психологът също си тръгнаха, а аз се качих в стаята си и се разплаках — едва тогава проумях. Едва тогава се замислих.

— Но ти каза, че баща ти е тръгнал да търси Бен.

— Неее, това си го измислих — отговори тя и после отново погледна към отсрещната страна на стаята. — Кога му казах ли? Баща ми ме разтърси толкова силно, че главата ми щеше да се откачи. След убийствата всички момичета изпаднаха в паника и казаха истината. Всички имахме чувството, че наистина сме призовали дявола. Съчинили бяхме неприятна история за Бен и част от нея се беше оказала истина.

— Но семейството ти е получило огромно обезщетение от училището.

— Не беше чак толкова голямо. — Тя погледна дъното на чашата си.

— Обаче, след като си признала истината пред родителите си, те са продължили да държат на своето.

— Баща ми беше бизнесмен. Смяташе, че можем да получим някаква компенсация.

— Но баща ти е знаел със сигурност през онзи ден, че Бен не те е насилил.

— Дааа, знаеше — отговори тя и отново отбранително и уплашено кимна с глава към мен. Бък се приближи и се отърка в крачола й, а тя изглеждаше спокойна, плъзна нокти през козината му. — През онази година се преместихме. Баща ми каза, че мястото е опетнено. Обаче парите всъщност не ни помогнаха. Помня, че той ми купи куче, но всеки път, когато се опитвах да говоря за кучето, татко само вдигаше ръка, като ли му идва в повече. А майка ми така и не ми прости. Прибирах се вкъщи и й разказвах нещо за училище, а тя казваше само: „Така ли?“ Като че ли лъжех каквото и да й кажех. А после просто престана да ми говори, поглеждаше ме, когато се приберях от училище, после отиваше в кухнята да отвори бутилка вино и постоянно си наливаше в чашата, обикаляше къщата и не ми продумваше. Само клатеше глава. Помня как веднъж й казах, че ми се иска да не я бях натъжила толкова, а тя каза само: „Е, натъжи ме“. — Криси вече плачеше и ритмично галеше котката. — Това е. В края на годината майка ми си тръгна. Един ден се прибрах от училище, а тя беше опразнила стаята си. — После Криси наведе глава към скута си — детински и театрален жест, а косата й се спусна напред. Знаех, че от мен се очаква да я погаля, да я утеша, но вместо това аз просто чаках и накрая тя вдигна поглед към мен.

— Никой никога не ми прощава нищо — простена тя с трепереща брадичка. Искаше ми се да й кажа, че аз й прощавам, но не беше вярно. Вместо това само си налях още едно.

2 януари 1985 г.

18:11 ч.

Пати продължаваше да ломоти извинения, докато Лу Кейтс я тикаше към вратата, и внезапно се озова навън на стълбите, на мразовития въздух, а очите й запремигваха бързо-бързо. Между две примигвания и преди да успее да размърда уста, да изрече някаква дума, вратата отново се отвори и навън излезе мъж на петдесетина години. Затвори вратата зад гърба си и всички се озоваха прави на малката предна веранда: Пати, Даян, Либи и мъжът с торбички като на басет под воднистите очи, с пригладена назад прошарена коса. Прокара пръсти през напомадените си коси, докато измерваше с поглед Пати, а традиционният му ирландски пръстен проблесна.

— Госпожа Пати Дей? — Кафеният му дъх увисна в студения въздух леко обезцветен.

— Аз съм Пати Дей, майката на Бен Дей.

— Дойдохме да проверим какви са тези истории — прекъсна я Даян. — Чуваме всякакви слухове, но никой не си прави труда да поговори открито с нас.

Мъжът вдигна ръце на хълбоците си, сведе поглед към Пати и после бързо отмести очи.

— Аз съм детектив Джим Колинс. Водя разследването. Днес се отбих тук да поговоря с тези хора, а след това, разбира се, щях да дойда у вас. Спестявате ми пътуването. Искате ли да поговорим другаде? Тук е доста студено.

Отидоха в „Дънкин Донътс“ от отсрещната страна на шосето, всеки със своята кола, а Даян промърмори някаква шега за полицаите и поничките и после прокле госпожа Кейтс — „Дори един ден не ни даде. Кучка“. Обикновено Пати би казала нещо в защита на госпожа Кейтс: такива бяха отдавна установените роли на двете сестри, едната говореше направо, другата се извиняваше. Обаче семейство Кейтс не се нуждаеше от защита.