Гиллиан Флинн - Мрак

— Трей! — провикна се Диондра по коридора. Навлече нов пуловер с фигури, които приличаха на някакъв геометричен експеримент. Скъса етикетите и ги хвърли на пода, после изхвърча от стаята. Бен остана да седи, вперил поглед в плакатите с рокаджии и с астрологически карти (Диондра беше Скорпион и гледаше на това много сериозно), в кристалите и книгите по нумерология. Навсякъде край огледалото бяха закрепени букетчета за корсаж от танци, на които не я беше водил Бен, най-вече от онзи гимназист от горните класове. Гари, в Хаяуота, когото дори Трей смяташе за кретен. Разбира се, Трей го познаваше.

Букетчетата разстройваха Бен, приличаха му на органи с гънките си, с извивките си, с розовите си и пурпурни цветчета. Напомняха му на вонящите късове месо, които в момента се намираха в шкафчето му, отвратителен подарък от Диондра — изненада! — женските органи на някакво животно, но Диондра отказваше да му обясни как се е сдобила с тях. Намекна, че са от кърваво жертвоприношение, което извършили с Трей, а Бен подозираше, че са остатъците от някакъв опит в час по биология. Тя обичаше да го шашка. Когато в час бяха правили дисекция на прасета сукалчета, му донесе една завита като спирала опашка и смяташе, че е адски смешно. Не беше, беше противно. Той стана и отиде в хола.

— Нещастник такъв! — провикна се Трей от канапето, където току-що беше запалил един джойнт, без да откъсва очи от някакъв музикален клип. — Не знаеше ли за баща си? Мама му, пич. — Голият корем на Трей беше почти вдлъбнат, но на вълни от мускули, идеален, загорял на слънцето. Пълна противоположност на белия мек корем на Бен. Трей беше навил ризата, която му подари Диондра, под главата си като възглавница.

— На, вземи, куцо куче такова — подаде той на Бен цигарата, а той си дръпна силно и усети как тилът му изтръпва. — Ей, Бен, колко бебета стигат да боядисаш една къща?

Унищожение.

Ето, отново тази дума. Бен си представи варварски орди, които изхвърчат от голямата каменна камина и отсичат главата на Трей със секира точно насред някоя от скапаните му шеги за умрели бебета, главата се търкулва през кучешките изпражнения и спира до една от обувките с черни катарами на Диондра. Може би след това умира Диондра. Майната му на всичко. Бен си дръпна отново от цигарата, мозъкът му се размекна весело и той върна цигарата на Трей. Най-едрото куче на Диондра, бялото, се приближи и впери в него безмилостния си поглед.

— Зависи колко силно ги хвърляш — каза Трей. — Защо пъхаш бебето в блендера с краката напред?

— Сериозно ти казвам, Трей — продължи Диондра разговор, на който Бен не беше присъствал. — Според него баща му не продава.

— За да го видиш как ще реагира. Ей, Бен? Пушиш стоката на баща си, приятел — осведоми го Трей и най-накрая се извърна към него. — Гадна е. Силна, но гадна. Затова знаем, че баща ти има мангизи. Взема по-скъпо, обаче в момента никой друг няма трева. Май я е купил от Тексас. Да е ходил там скоро?

Ранър беше изчезнал от живота на Бен, след като Пати го изрита. Може и да беше ходил в Тексас за известно време. Мамка му, ако караш бързо, може да отидеш до Тексас и да се върнеш за един ден, защо не?

— Тази свърши — задавено оповести той. — Както и да е, той ми дължи пари, както дължи на всички в града. Обичат да залагат, ама не плащат.

— Ей, аз изобщо не си дръпнах — нацупи се Диондра. Обърна се и започна да рови из шкафовете — в хола на приземния етаж имаше и кухненски бокс, представяте ли се, да имаш цяла стая за гнусната си вредна храна — после отвори хладилника, взе си бира, но не попита Бен дали иска. Бен видя вътрешността на хладилника, претъпкан с храна предния месец, но сега вътре беше останала една бира и голям буркан от туршия, в който плуваше само едно нещо, досущ като лайно.

— Ще ми дадеш ли една бира, Диондра? — ядосано попита той.

Тя наклони глава към него, после му подаде своята бира и се върна до хладилника за още една.

— Отиди да намериш Ранър, за да имаме малко трева и пари — нареди му Диондра и се настани на стола до него. — А после можем да се омитаме оттук.

Бен погледна това синьо око, това синьо око — Диондра като че ли постоянно го гледаше косо, защото никога не виждаше и двете й очи едновременно — и за пръв път се уплаши до мозъка на костите си. Дори не можеше да напусне училите без позволението на майка си, преди да навърши шестнайсет. Още по-малко да започне работа във фабриката за тухли или където и да било, за да изкарва достатъчно пари, та Диондра да не го мрази, да не въздиша, когато се прибира у дома посред нощ, а сега точно това си представяше — дори не мъничкия апартамент в Уичита, а някаква фабрика близо до границата, близо до Оклахома, където наемат евтина работна ръка, където той щеше да работи по шестнайсет часа на ден, дори през уикендите, а Диондра щеше да гледа бебето и да се вбесява. Тя нямаше майчински инстинкт, щеше да спи, докато бебето плаче, щеше да забравя да го храни, щеше да излиза да пие с познати — винаги срещаше по някой познат, в мола, на бензиностанцията, в киното — и да оставя детето само. „Какво може да му стане, то е бебе, никъде не може да отиде!“ Вече ясно си представяше как все той е лошият. Бедният зъл кретен, неспособен да я издържа.