Гиллиан Флинн - Мрак

— Добре — съгласи се Бен, защото си мислеше, че излязат ли от къщата, ще забравят. Той самият почти беше забравил. Мозъкът му се беше размекнал. Искаше да се прибере вкъщи.

Трей веднага скокна, дрънчейки с ключовете от пикапа си — „знам къде да го намерим“ — и внезапно се озоваха навън, на студа, газеха през снега и леда, Диондра посегна да се хване за ръката на Бен, за да не падне, а той си мислеше: „Ами ако падне? Ако падне и умре, и изгуби бебето?“. Беше чувал момичета в училището да разправят, че ако изяждаш по един лимон дневно, ще пометнеш, затова се чудеше дали тайно да не излива лимонов сок в диетичната кока-кола на Диондра, но после осъзна, че не е редно да го прави без нейното знание. Обаче пък ако падне? Е, тя не падна, тримата са качиха в пикапа на Трей, парното забълва топла струя срещу тях. Бен на задната седалка, както винаги — всъщност беше само половин задна седалка, дори дете не се побираше, затова коленете му бяха извити настрани и притиснати към гърдите, — а когато забеляза на седалката до себе си едно сгърчено картофче, той го лапна и вместо да се озърне дали не го е видял някой, просто потърси още, което означаваше, че е много гладен и много дрогиран.

Сега

В прогимназията психолозите се опитаха да насочат лошотията ми към нещо конструктивно, затова започнах да режа някакви неща с ножица. Тежки и евтини платове, които Даян купуваше с топове. Разрязвах ги целите със стари метални ножици: мразятемразятемразяте . Тихото порене на материята, която разрязвах, и онзи съвършен последен миг, когато палецът те боли и раменете те болят от привеждането напред, ти режеш, режеш, режеш… и освобождаваш, а платът вече се полюшва на две парчета в ръцете ти като дръпната на две страни завеса. И после какво? Точно така се чувствах и сега, все едно бях рязала нещо и бях стигнала до края, където отново си бях аз, в малката си къща, без работа, без семейство, държах двете парчета плат и не знаех какво да правя сега.

Бен лъжеше. Не ми се искаше да е истина, обаче беше безспорно. Защо ще лъже за такава глупост като гаджето си от гимназията? Мислите ми се гонеха като птици, попаднали в капана на някой таван. Може би той казваше истината и бележката от Диондра наистина не беше за него, а просто част от случайния поток подобни неща, неизбежен за пълна с ученици къща. Мишел можеше да го е извадила от боклука, след като някое по-голямо момче го е хвърлило — боклук, полезен за дребнавото й изнудване.

Или пък Бен е познавал Диондра, обичал е Диондра и се опитваше да го пази в тайна, защото Диондра е мъртва.

Може би я беше убил същата нощ, след като бе избил семейството ни, като част от сатанинските му жертвоприношения, и я беше заровил някъде в обширната фермерска равнина на Канзас. Някъде дълбоко в съзнанието ми стоеше образът на онзи Бен, който ме плашеше: представях си огън на открито, алкохол, който се клати в някакво шише, Диондра от училищния годишник със спираловидни къдрици, които се люшкат, докато тя се смее със затворени очи или пее с оранжево от пламъците лице, а Бен стои зад нея и внимателно вдига лопатата, вперил поглед в темето й…

Къде бяха другите хлапета от култа, другите почитатели на Сатаната? Ако е имало кръг от бледи и тъмнооки тийнейджъри, които са подмамили Бен на своя страна, къде бяха те? Вече бях прочела всяко късче информация от процеса. Полицията не беше открила никого, свързан със сатанински ритуали заедно с Бен. Всички чорлави наркоманчета, поклонници на дявола от Кинаки, отново си бяха станали розовобузестите провинциални фермерчета от дните непосредствено след ареста на Бен. Колко удобно за тях. Двама „редовни наркомани“ на двайсет и няколко години бяха свидетелствали, че Бен се появил в някакъв склад, където се събирали такива като тях, в деня на убийството. Твърдяха, че се разврещял като демон, когато някой засвирил коледна песен. Кълняха се, че според собствените му думи се канел да извърши жертвоприношение. Тръгнал си с някой си Трей Типано, който уж колел добитък и почитал Сатаната. Типано беше дал показания, че познава Бен съвсем смътно. Имаше алиби за времето на убийствата: баща му Грег Типано свидетелствал, че Трей си бил вкъщи заедно с него в Уамиго, на около стотина километра оттам.

Така че Бен може и да беше полудял от самота. Или пък беше невинен. Отново чух блъскането на птиците на тавана. Дум, тряс, прас. Сигурно от часове седях на канапето и се питах какво да правя, чувствах се напълно безпомощна, когато чух тежките стъпки на пощаджията да се качват по стълбите ми. Мама винаги ни караше да печем коледни курабийки за пощаджията. Обаче моят тук се сменяше през няколко седмици. Никакви сладки.