Гиллиан Флинн - Мрак

— Каза ли това на полицията?

— О, Либи, я стига, стига. Не искам да става така.

— Каза ли им?

— Не, не им казах. Какво щеше да се промени? Те вече знаеха, че сме се карали. Да им кажа, че сме се скарали два пъти? Нямаше смисъл. Бях там около час и нищо друго не се случи. Няма връзка. Никаква.

Вторачихме се един в друг.

— Коя е Диондра? — попитах. Видях как той се опита да застине още по-неподвижно. Усещах го как мисли. Историята с тайното измъкване навън може и да беше вярна, а може и да не беше, обаче усещах, че сега ще ме излъже. Името на Диондра предизвика отзвук у него, представих си как костите му вибрират. Бен наклони глава надясно съвсем мъничко, сякаш ми казваше „Странно, че питаш“, и се овладя.

— Диондра ли? — Увърташе, опитваше се да разбере колко точно знам. Отвърнах с каменно лице. — Ами Диондра беше едно момиче от училище. Откъде ти хрумна да питаш за нея?

— Намерих едно писмо, което ти е писала. Май не е била просто „момиче от училище“.

— Хм. Ами беше луда глава, това го помня. Все пишеше такива бележки, нали разбираш, искаше хората да я мислят за луда глава.

— Мислех, че нямаш гадже.

— Нямах. Боже, Либи, как от една бележка стигна чак до гадже?

— Не каква да е бележка. — Напрегнах се с ясното съзнание, че предстои да бъда разочарована.

— Ами не знам какво да ти кажа. Иска ми се да можех да кажа, че ми е гадже. Тя изобщо не беше от моята категория. Дори не помня да съм получавал бележка от нея. Сигурна ли си, че пише моето име? И как изобщо е попаднала у теб?

— Няма значение — казах и дръпнах слушалката от ухото си, за да разбере, че си тръгвам.

— Чакай, Либи, чакай.

— Не, ако ще ме мотаеш като някакъв… престъпник, не виждам смисъл.

— Либи, почакай, по дяволите. Съжалявам, че не мога да ти дам отговора, който сигурно искаш.

— Искам само истината.

— И аз искам да ти кажа истината, обаче ти, изглежда, очакваш… някаква история. Боже, след толкова години идва малката ми сестра и аз си казвам: „Е, може би най-сетне нещо хубаво. Едно-едничко хубаво нещо. Тя със сигурност не ми помогна през проклетите двайсет и четири години, обаче аз съм го преодолял до такава степен, че когато я виждам за пръв път, съм просто щастлив“. Кисна тук, в тази кошара, и чакам да те видя толкова неспокоен, все едно ще ходя на среща, после те виждам и си казвам, боже, може би това поне ще бъде наред. Може би е възможно в живота ми все пак да се върне поне един човек от семейството ми и да не бъда толкова ужасно самотен, защото… знам, че си говорила с Магда, разбрах всичко за това, така че, да, посещават ме някакви хора, които са загрижени за мен, обаче те не са ти, те не ме познават, освен като човека, който… Мислех си, адски е хубаво, че мога да поговоря с малката си сестричка, която ме познава, познава семейството ни, знае, че бяхме съвсем нормални, знае как се шегувахме с проклетите крави. Това е, само за едно те моля сега, за ето такава дреболия. И толкова ми се иска да можех да ти кажа нещо, от което няма да ме… намразиш отново. — Той сведе очи, загледан в отражението на торса си в стъклото. — Обаче не мога.

2 януари 1985 г.

17:58 ч.

Диондра имаше малко коремче, от което Бен се ужасяваше, и вече седмици наред говореше за „движението“. Беше се случило, бебето се беше размърдало, а това беше много специален момент, затова Бен трябваше постоянно да полага длан върху корема й и да усеща как бебето рита. Той се гордееше, че е направил този корем, че е направил бебето, гордееше се поне от представата за това, обаче всъщност не му харесваше да я докосва по корема или да го гледа. Плътта беше странна, едновременно твърда и мека, като развалена шунка, и му беше неловко да я пипа. Седмици наред тя хващаше ръката му и я притискаше там, взираше се в лицето му да види как ще реагира, а после му се разкрещяваше, когато той не усещаше нищо. Всъщност известно време той си мислеше, че бременността на Диондра е поредната й шега, за да го накара да се почувства тъп — седеше с потни длани върху тази противна издутина от плът и си мислеше: „Това куркане, за него ли става въпрос, това ли е бебето или просто червата й?“ Притесняваше се. Притесняваше се, че ако не усети нищо — е, през първите седмици от раздвижването наистина не усещаше — Диондра ще му се развика: „Ето там е, все едно оръдие стреля в корема ми, как така не го усещаш?“. Притесняваше се също, че когато най-сетне го усети, Диондра ще го залее със смеха си, с онзи свой кикот, който я караше да се прегъва в кръста като простреляна, да обгръща коленете си ръце, а намазаната й с гел коса се разтрисаше като дърво по време на виелица, защото, разбира се, тя не беше бременна, просто го баламосваше, толкова ли не можеше да проумее?