Гиллиан Флинн - Мрак

Никога нямаше да се сетя за Жълт 5, ако Бен не ми беше напомнил. Исках да му кажа да направи списък на неща, които трябва да си спомня, които да изтръгна от мозъка си сама.

— Какво стана? То ухапа ли те?

— Не, не беше толкова драматично, бутна ме в оградата точно когато си мислех, че съм го хванал. Просто ме избута с хълбок настрани и аз паднах и си набодох опакото на дланта на един пирон. Беше на ограда, която мама ме бе помолила да поправя сигурно пет пъти. Така че, нали разбираш, грешката е моя.

Опитах се да измисля какво да кажа — нещо умно, съчувствено, все още не разбирах какви реакции иска Бен — но той ме прекъсна:

— Не, зарежи това, Жълт 5 беше виновен. — Бърза усмивка премина през устните му, после раменете му отново увиснаха. — Помня, че Деби превърза раната, сложи лепенка, а отгоре един от стикерите си, онези лъскавите със сърчица и разни други неща.

— Тя обичаше стикери — казах.

— Лепеше ги навсякъде, няма спор.

Поех си дъх и се зачудих дали да не минем на по-безопасна тема, за времето или нещо такова.

— Ей, Бен, може ли да те попитам нещо?

Очите му станаха бдителни, целият се напрегна и пред мен отново седеше престъпникът, човекът отсреща, който беше свикнал да му задават въпрос след въпрос и да му правят фасони, когато той попита нещо. Разбирах колко е унизително — да откажеш да отговориш на въпрос. Не, благодаря, не ми се говори за това, а най-лошата ответна реакция е, че някой те мисли за груб.

— Сещаш ли се за онази нощ?

Той се ококори. Разбира се, че знаеше за онази нощ.

— Може би съм объркана какво точно се случи…

Той се наклони към мен със сковани ръце, приведен над слушалката, сякаш прави спешно обаждане посред нощ.

— Обаче едно нещо помня толкова ясно, сякаш животът ми зависи от него… в стаята ти светеше. Видях под вратата. И някой говореше. В твоята стая.

Замълчах с надеждата Бен да ме спаси. Той ме остави да се нося няколко секунди в свободно падане, както когато се подхлъзнеш на леда и имаш време само да си помислиш: „О, ще падна!“.

— Това е нещо ново — каза той.

— Кое?

— Нов въпрос. Не мислех, че ще има нови въпроси. Поздравления.

Забелязах, че и двамата седим в една и съща поза, едната ни длан е на ръба на масата, сякаш ей сега ще се изправим, след като сме хапнали каквото е останало от преди. Позата на Ранър, помня я от последния път, когато го видях: аз бях на двайсет и пет — двайсет и шест, той искаше пари, отначало молеше много мило и ласкателно — „дали ще можеш да помогнеш на стария си баща, скъпа Либи?“ — а аз му отказах директно, като рязък удар с бухалка по топката, шокиращо, унизително. „Ама защо не?“ остро попита той и раменете му изведнъж се изпънаха, ръцете му се вдигнаха, дланите се появиха върху масата ми, а аз си помислих: „Защо изобщо му позволих да седне?“ и вече пресмятах колко време ще ми е нужно, за да го накарам да се изправи.

— Онази нощ излязох тайно — отговори Бен. — Прибрах се у дома и с мама пак се скарахме.

— За Криси Кейтс ли?

Той се вторачи в мен при тези думи и ги остави да се плъзнат по него.

— За Криси Кейтс. Обаче тя ми повярва и беше изцяло на моя страна: дори когато ти е бясна, е на твоя страна и ти го знаеш. С мозъка на костите си го усещаш. Тя ми повярва. Но беше ядосана и уплашена. Дълго ме беше чакала, не знам колко, може би шестнайсет часа без никаква вест — дори не знаех какво се случва, тогава нямаше мобилни телефони, можеше цял ден да не говориш с някого, не е като днес. Доколкото чувам.

— Така е, но…

— Да, просто се скарахме, не помня точно дали беше заради Криси Кейтс, или само оттам се тръгна, но ми се иска да можех да си спомня. Както и да е, тя ме наказа, изпрати ме в стаята ми, аз отидох, обаче след един час ми писна, излязох от къщата, но оставих радиото да работи и лампата светната, та ако погледне към стаята ми, да си помисли, че съм там. Нали знаеш как спеше тя, надали щеше да отиде чак до стаята ми, за да ме провери. Заспи ли веднъж, спеше като пън.

От устата на Бен прозвуча като невероятно дълго пътешествие — онези трийсетина стъпки, обаче беше вярно, заспеше ли мама веднъж, с топ не можеше да я вдигнеш. Не помръдваше. Помня, че бдях тревожно над тялото й, убедена, че е умряла, взирах се, докато очите ми се насълзят, опитвах се да я накарам да диша, дори да простене. Побутвах я, а тя отново се отпускаше в предишната поза. Всички можехме да разкажем как понякога сме я засичали в банята нощем — завиваш зад ъгъла и я заварваш да пишка в тоалетната, вдигнала нощницата над краката си и гледа през теб, все едно си от стъкло. „Просто не съм сигурна за просото — казваше, или пък — семената поникнаха ли вече?“ А после те подминава и се връща в спалнята си.