Гиллиан Флинн - Мрак

— Съжалявам, съжалявам — провикна се тя към стаята, замаяна и обезумяла. — Това е грешка и аз съжалявам.

В този момент Лу Кейтс се озова пред нея, стисна я за ръката, все едно преди малко не я беше поканил да влезе, и я съпроводи до вратата, сподирян от воя на четирите момичета. Майките и бащите се пръснаха навсякъде, родители, които се грижат за децата си, и Пати се почувства глупаво. Не просто глупаво, не смутено. Непростимо глупаво. Чуваше как родителите нареждат нежно на дъщерите си: „Добро момиче, всичко е наред, тя си тръгва, в безопасност си, всичко ще се оправи, тихо, тихо“.

Точно преди Лу Кейтс да я изхвърли от стаята, Пати се извърна и видя Криси Кейтс в прегръдките на майка си, а русата й коса беше паднала върху едното око. Момичето я изгледа и заяви простичко:

— Бен ще отиде в ада.

Сега

Поръчаха ми да намеря Ранър, обаче трескавите ми и амбициозни действия от предишната седмица се бяха стоварили на пода до леглото ми като мръсна нощница. Не можех да се изправя дори когато чувах как децата сънливо минават покрай къщата ми. Представях си ги как жвакат с големите си гумени ботуши, как оставят обли следи в мартенската кал, но въпреки това не можех да помръдна.

Събудих се след неприятен сън, от онези, за които обикновено си повтаряш, че не означават нищо, защото са сън, само сън. Започваше във фермата, обаче не беше точно ферма, понеже беше светло, твърде светло и твърде подредено, за да е ферма, а беше и в далечината; на фона на оранжевия хоризонт Ранър препускаше към фермата и надаваше възгласи като каубой от Дивия запад. Когато се приближи — надолу по склона и през вратата — видях, че галопът му всъщност е паянтово подрусване, защото конят му имаше колела. Горната му половина беше от плът, а долната беше метална, издължена като болнична носилка. Конят изцвили срещу мен уплашено, а мускулестият му врат сякаш щеше да се откъсне от метала долу. Ранър се метна напред и съществото се отскубна, а едното му колело се счупи — дразнеща каручка, не животно. Спря близо до един пън, забели очи, но продължи да се мъчи да се отскубне.

— Не се тревожи — ухили се Ранър към коня. — Платил съм го.

— Лоша сделка — отбелязах.

Челюстта му се стегна и той се изтъпанчи близо до мен.

— Майка ти няма нищо против — процеди той.

„Точно така! — помислих си. — Майка ми е жива.“ Тази мисъл ми се стори осезаема и сигурна като камъче в джоба ми. Майка ми беше жива, а аз години наред бях имала глупостта да си мисля другояче.

— Най-добре първо си оправи ръката — каза Ранър и посочи към отрязания ми пръст. — Виж какво съм ти донесъл. Дано да ти харесат повече от коня. — Вдигна някаква плюшена торбичка като от „Скрабъл“ и я разклати.

— О, конят много ми хареса — казах и прогоних злонамереността си. Конят беше откъснал задницата си от метала и от него на земята се стичаше червено като плът масло.

Ранър изсипа осем-девет пръста от чантата си. Всеки път, когато хващах някой, който прилича на моя, установявах, че е просто розов пръст, пръст на мъж с неподходяща големина и цвят.

Ранър стисна устни срещу мен.

— Просто вземи някой, а? Не е бог знае какво.

Избрах си един, който смътно приличаше на моя отрязан, и Ранър ми го приши към ръката, разкъсаният кон виеше зад нас с женски писък — смъртно уплашен и гневен. Ранър запрати една лопата към него, конят се разпадна на две и се строполи треперещ на земята, неспособен да помръдне.

— Ето — облиза устни Ранър. — Като нов е.

Между двата ми момичешки пръста се мъдреше заоблен палец от крак, прикачен с мързеливи дебели шевове, изневиделица изникна и гаджето на баща ми Пеги и каза:

— Скъпа, майка ти не е тук, нали помниш? Ние я убихме.

Ранър се плесна по главата като човек, забравил да донесе мляко у дома, и каза:

— Точно така. Точно така. Убих всички момичета, освен Либи.

Тримата стояхме и примигвахме един срещу друг и въздухът стана противен. Ранър отново яхна коня и взе лопатата, която се беше превърнала в брадва.

Аз се събудих рязко — едната ми ръка притискаше нощната лампа към пода. Едва се зазоряваше, когато се извърнах и погледнах към катурнатата на една страна светната лампа, и се запитах дали крушката няма да протри целия килим. Вече беше сутрин, а аз още не можех да помръдна.

Обаче в стаята на Бен светеше. Първата ми реална мисъл: през онази нощ в стаята на Бен светеше и някой говореше. Искаше ми се да престана да мисля за това, обаче все там се връщах. Защо някакъв маниак убиец ще ходи в стаята на Бен, ще затваря вратата, ще светва лампата и ще си говори с него?