Гиллиан Флинн - Мрак

Пати поклати глава.

— Доброволно ли!

Даян издаде устните си напред: и на нея не й се връзваше.

— Е, по някаква причина е помагал на доброволни начала на децата от началното училище и родителите на момиченцето твърдят, че между Бен и детето е ставало нещо нередно. Същото твърдят и родителите на други деца. Семейство Хинкъл, Пъч и Кейхил.

— Моля?

— Все едно са се наговорили и всички са се оплакали в училището. Доколкото разбрах, полицията вече се е намесила, така че можеш да очакваш някой полицай да намине днес и да поговори с теб и с Бен. Дотам се е стигнало. Не всички в училището знаят — добре, че е коледната ваканция — обаче според мен след днес вече няма да е така. Училището сигурно ще говори с родителите на всяко дете, на което Бен е помагал след часовете. Така че става дума за десетина семейства.

— Какво да правя? — наведе глава Пати между коленете си. Усети в корема й да се надига смях, толкова налудничаво беше. „Сигурно получавам нервен срив — помисли си тя. — Сигурно ако получа нервен срив, вече няма да се налага да говоря с никого“. Сигурна бяла стая, водят Пати като дете на закуска, на обяд и на вечеря, насочват я хора, които шепнат тихичко, а тя тътрузи крака като смъртник.

— Сигурно всички са се събрали у Кейтс и обсъждат случая — каза Даян. — Имам адреса.

Пати просто седеше с втренчен поглед.

— Мисля, че трябва да отидем там — каза Даян.

— Къде да отидем? Нали каза, че ще идва някой?

— Телефонът звъни на пожар — съобщи Мишел, която се оказа в кухнята, а не би трябвало да чуе тези неща.

Пати и Даян се извърнаха към телефона и зачакаха да престане да звъни.

— Ами защо не вдигна, Мишел, както сме те помолили? — попита Даян.

Мишел сви рамене:

— Забравих дали трябва или не.

— Може би трябва да изчакаме тук — отбеляза Пати.

— Пати, тези семейства са се събрали и говорят… мамка му, обсъждат сина ти. Никой не знае дали има някакво зрънце истина в цялата история, не искаш ли да го защитиш? Не искаш ли да чуеш какво говорят, да ги принудиш да ти го кажат в лицето?

Не, не искаше. Искаше просто слуховете да престанат, всичко да стане тихо и кротко и историята да се забрави. Не искаше да слуша какво говорят за Бен хората от града — Маги Хинкъл й беше съученичка от гимназията, за бога! И се опасяваше, че ще рухне пред всички онези вбесени лица отпред. Щеше да се разплаче и да моли за прошка. Бездруго тя вече искаше единствено прошка, а дори не бяха направили нищо нередно.

— Нека да облека нещо по-свястно.

Намери някакъв пуловер, който не е скъсан под мишниците, и чифт панталони в цвят каки. Прокара гребен през косата си и замени златните си топчета с обеци, които имитираха перли, и със същото колие. Наистина не си личеше, че са фалшиви, дори бяха тежки.

Докато двете с Даян вървяха към входната врата — след допълнителни предупреждения да не включват печката, молби да изключат телевизора и в даден момент да си изпълнят домашните задължения — Либи отново ревна и хукна към тях, размахвайки ръчички. Мишел скръсти ръце пред изцапаната си фланелка и тропна с крак.

— Не мога да се оправям с нея, когато е такава — каза тя, имитирайки идеално Пати. — Идва ми в повече. Наистина ми е в повече.

Пати пое въздух, зачуди се дали да не опита да обясни на Мишел, после се поколеба дали напрано да не я заплаши, обаче Либи ревна още по-силно, зави като животно искамдадойдасвасискамдадойдасвас и Мишел изви вежда. Пати си представи как полицай идва в къщата в нейно отсъствие и заварва на пода да лежи дете с изгорено лице, което реве безутешно. Не трябваше ли да вземат със себе си и трите момичета? Все пак някой трябваше да остане да вдига телефона, затова може би е по-добре да остави Мишел и Деби тук, отколкото да…

— Либи, отиди да си обуеш ботушите — нареди Даян. — Мишел, ти отговаряш. Вдигаш телефона, не отваряш вратата. Ако е Бен, той ще си има ключ, ако е някой друг, не се притеснявай. Мишел?

— Какво става?

— Мишел, сериозно ти говоря. Мишел?

— Добре.

— Хубаво — каза Даян и това буквално беше последната дума.

Пати стърчеше безполезна в коридора и наблюдаваше как Либи си обува ботушите и слага две ръкавички, корави от мръсотия. Тя стисна едната вълнена ръчичка и я поведе към колата. Може би не беше зле да напомнят на хората, че Бен има малки сестри, които го обичат.

Либи не говореше много — Мишел и Деби като че ли изопачаваха всичките й думи. Затова тя правеше твърдения: обичам попита. Мразя спагети. Мразя те. И тя като майка си не умееше да се преструва. Веднага всичко изваждаше на показ. Когато беше сърдита или тъжна, просто не говореше много. А сега, завързана с колана отзад, поела с тях на път, тя седеше мълчаливо, извърнала осеяното си с розови мехурчета лице към прозореца, допряла пръст до стъклото, и следеше върховете на дърветата навън.