Гиллиан Флинн - Мрак

— Спокойно.

Пати продължи да кара, докато не излязоха извън имота на семейство Мюлер, направи широк завой наляво, спря отстрани на пътя и се разрида, стиснала волана, а главата й клюмна в средата и неволно натисна клаксона.

— Какво става, по дяволите! — кресна тя. Беше детински писък през сълзи, влажен, вбесен и озадачен.

— Някакви странни неща — потупа я Даян по гърба. — Хайде да те приберем у дома.

— Не искам да се прибирам. Трябва да намеря сина си.

Като каза „сина“, тя отново се разплака невъздържано: задавени ридания и мисли я пронизваха като игли. Той щеше да се нуждае от адвокат, а нямаха пари за адвокат. Щяха да му назначат някой отегчен провинциалист. И щеше да загуби. Бен щеше да влезе в затвора. Какво ще каже на момичетата? За колко време изчезва човек в такива случаи? Пет години? Десет? Представи си голям затворнически паркинг, вратите се отварят и нейният Бен колебливо излиза на двайсет и пет години, уплашен от откритото пространство, присвил очи на светлината. Приближава се към нея, тя го чака с отворени обятия, и я заплюва, задето не го е спасила. „Как живееш с вината, че не си успяла да спасиш сина си?“ Можеше ли да му каже да бяга, да стане беглец? Колко пари можеше да му даде? През декември, скована от изтощение, беше продала четирийсет и петкалибровия армейски пистолет на баща си на Линда Бойлър. Представяше си как Дейв Бойлър, когото никога не бе харесвала, отваря пакета с пистолета сутринта на Коледа, пистолет, който той не заслужаваше. Затова в момента Пати имаше най-малко триста долара, скрити в къщата. Дължеше ги на други хора до последното пени и смяташе по-късно днес да направи обиколката си на първо число, обаче сега това нямаше да стане. Пък и триста щяха да стигнат на Бен само за месец.

— Бен ще се прибере у дома, щом изпусне парата — опита се да я убеди Даян. — Колко далеч може да отиде с колело през януари?

— Ами ако те го пипнат преди това?

— Скъпа, не го гони мафията. Нали чу, синовете на Мюлер дори не бяха чували за… обвиненията. Говореха за други глупави слухове. Трябва да поговорим с Бен, за да изясним случая, а той вече може и да се е прибрал.

— Кое семейство го обвинява, че е извършил такова нещо?

— Никой не казва.

— Обаче ти можеш да разбереш. Не може просто да дрънкат такива неща и да очакват ние да си траем и да търпим, нали? Ти можеш да разбереш. Имаме право да знаем кой твърди подобни работи. Бен има правото да се изправи лице в лице с обвинителя си. Аз имам това право.

— Добре, да се върнем в къщата, да проверим как са момичетата и да позвъним тук-там. Сега ще ми дадеш ли да карам?

Вкъщи ги посрещна оглушителна врява. Мишел се опитваше да изпържи нарязан на ивички салам в тигана и крещеше на Деби да се махне. По едната ръка и по бузата на Либи имаше розови следи от изгорено там, където я беше опръскала мазнината, и тя беше седнала на пода и ревеше със зейнала уста точно както Пати беше плакала преди малко в колата: сякаш нямаше никаква надежда, а дори да имаше, тя не беше готова да приеме предизвикателството.

Пати и Даян се задействаха като навити на пружина, като един от онези германски часовници с елегантно облечени мъже и жени, които се показват и скриват, танцувайки. Даян се озова в кухнята с три големи крачки и дръпна Мишел от печката, стисна я за ръката, замъкна я като парцалена кукла в хола и я настани на дивана, след като я плесна силно по дупето. Пати пресече пътя им, грабна Либи, която обгърна с крачета и ръчички майка си като маймунка и продължи да плаче в шията й.

Пати се обърна към Мишел, която лееше тихи едри сълзи.

— Предупредих те: на печката може само да претопляш супа. Ами ако запалиш цялата къща?

Мишел гледаше занемарената кухня и дневна, сякаш се чудеше каква пък толкова ще бъде загубата.

— Бяхме гладни — изломоти тя. — Нямаше те цяла вечност.

— И това означава, че трябва да си направите сандвич с пържен салам, което майка ви изрично ви е забранила да правите? — сряза я Даян, приключи с пърженето и ядосано сложи месото в чиния. — В момента трябва просто да бъдете много послушни.

— Тя винаги иска да сме много послушни — измрънка Деби. Беше заровила нос в една розова плюшена панда, която Бен бе спечелил преди много години по време на окръжния панаир в Клауд. Беше улучил няколко бутилки от мляко точно когато се оформяха младежките му мускули. Момичетата го хвалеха, все едно е спечелил почетен орден. Семейство Дей никога нищо не печелеха. Винаги го повтаряха удивено, когато им провървеше дори мъничко в нещо: „Ние никога нищо не печелим!“. Това беше семейният девиз.