Гиллиан Флинн - Мрак

— Наистина си желана тук — увери ме Магда.

Искаше ми се да кажа: „Е, явно, след като съм поканена“.

— Представям ви Либи Дей, най-малката сестра на Бен.

— Единствената сестра на Бен — уточних.

Жените кимнаха мрачно.

— Това е една от причините за днешното събиране — обърна се Магда към стаята. — За да се опитаме да успокоим положението. И да помогнем. Да доведем Бен у дома.

Погледнах към Лайл, който почти незабележимо сбърчи нос. В дъното на дневната по стълбите слезе момче на около петнайсет години, пълничко, но внушително като майка си. Беше си облякло панталон с цвят каки и риза специално за случая, обиколи с поглед присъстващите, без да поглежда никого в очите, траейки си с палец с горния ръб на колана.

Магда погледна хлапето, но не го представи. Вместо това каза:

— Нед, иди в кухнята да направиш още кафе. — Момчето прекоси кръга жени, без да помръдва рамене, вторачено в някакво петно на стената, което никой друг не виждаше.

Магда ме дръпна в стаята, а аз се престорих, че се закашлям, за да си дръпна ръката. Настани ме по средата на канапето между две жени. Не обичам да седя по средата, където чужди ръце и колене се опират в моите ръце и колене. Помъчих се да запазя равновесие на едната половина на задника си, после на другата, за да не потъна във възглавницата на дивана, но съм толкова дребна, че въпреки това приличах на дете от анимационно филмче, хлътнало в твърде голям фотьойл.

— Либи, аз съм Катърин. Много съжалявам за загубата ти — каза една от богатите жени до мен, вперила поглед надолу към лицето ми и задушавайки ме с парфюма си.

— Здравей, Катрин. — Запитах се кога ли изтича уместното време да изказваш съболезнования за нечия смърт. Май никога.

— Катърин — поправи ме жената мило и златната й брошка цвете се поклати на щипката си. Това е другият белег да разпознаеш богата жена: веднага те поправят как се произнася името им: Алиса, а не Алиша, Дебора, а не Дебра. Не отговорих. Лайл разговаряше напрегнато с някаква по-възрастна жена в отсрещния край на стаята, извърнал се към нея в профил. Представих си как топлият й дъх се промушва като в тунел в малката раковина на ухото му. Всички говореха и ме гледаха, шептяха и ме гледаха.

— Е, да започваме ли? — обадих се и плеснах веднъж с ръце. Грубо беше, но нямах нужда от това напрежение.

— Ами, Либи… Нед, ще донесеш ли кафето най-накрая? — провикна се Магда. — Тук сме, за да поговорим с теб за баща ти като главен заподозрян за убийствата, в които неправилно е обвинен и осъден брат ти.

— Добре. Убийствата на моите близки.

Магда нетърпеливо си пое въздух, ядосана от факта, че предявявам права над семейството си.

— Но преди да поработим над това — продължи тя, — искаме да споделим с теб някои свързани с брат ти истории, които всички обичаме.

Изправи се слабичка жена на петдесет и няколко години с чиновническа прическа.

— Казвам се Гладис и се запознах с Бен преди три години чрез благотворителната си дейност — каза тя. — Той промени живота ми. Кореспондирам си с много затворници — на което аз наистина се подсмихнах и тя го забеляза, — пиша си с много затворници, защото за мен това е върховно християнско дело, да обичаш необичаните. Сигурна съм, че всички тук са гледали „Осъденият на смърт идва“. Когато започнах да си пиша с Бен, неговата чистота просто засия от страниците на писмата му. Той е несправедливо поругана божа благодат и аз много се радвам, че ме разсмива — мен, след като би трябвало аз да помагам на него — с разказите си за ужасните условия, които търпи всекидневно.

Всички добавиха по нещо: „Той е толкова забавен… вярно е… невероятен е“. Нед се появи с кафеварката и се зае да долива в десетината протегнати към него пластмасови чашки, дамите му даваха знак с ръка да престане да налива, без дори да го погледнат.

Една по-млада жена, приблизително на възрастта на Лайл, се изправи разтреперана:

— Аз съм Алисън. Запознах се с Бен чрез майка си, която не може да дойде днес…

— На химиотерапия е, има рак на яйчниците — прошепна ми Катърин.

— … но и двете сме на мнение, че няма да е изпълнила мисията си на тази земя, докато Бен не бъде освободен. — Разнесоха се откъслечни ръкопляскания. — Просто, просто — сега вече треперещият глас на момичето се превърна в ридание — … той е толкова добър! И всичко това е толкова нередно. Просто не мога да повярвам, че живеем в свят, в който свестен човек като Бен е… в клетка без никаква основателна причина.