Гиллиан Флинн - Мрак

Стиснах заби. Вече усещах накъде отиват нещата.

— Смятам, че трябва да оправиш нещата — ядно тръсна жената с кръстчето, която изглеждаше най-недружелюбна. Дори не си направи труда да се изправи, просто се наведе между няколко човека. — Трябва да поправиш грешките си като всички останали. Много съжалявам, че си изгубила близките си, и наистина съжалявам за всичко, което си преживяла, но е време да пораснеш и да оправиш нещата.

Не видях никой да кима на тази кратка реч, обаче в стаята цареше толкова осезаемо единомислие, сякаш издаваше звук — ммм-хммм — който не можех да проследя. Като жуженето на железопътните релси, когато влакът е още на километри, но се носи към теб. Вдигнах поглед към Лайл, който дискретно завъртя очи.

Магда застана в рамката на вратата и се наду като оратор със зачервен нос на трибуна.

— Либи, ние сме ти простили твоето участие в това фиаско. Убедени сме, че баща ти е извършил ужасното престъпление. Имаме мотив, имаме възможност, имаме… много важни факти — каза тя, неспособна да използва още правен жаргон. — Мотивът: две седмици преди убийствата майка ти Патриша Дей е подала оплакване срещу баща ти във връзка с детската издръжка. За пръв път Роналд Дей — Ранър, щял да бъде погнат от съда заради семейството си. Освен това дължал и няколко хиляди долара от хазарт. Отстраняването на семейството ти от уравнението щяло значително да подпомогне финансите му — когато отишъл във фермата онази вечер, допускал, че още фигурира в завещанието на майка ти. Оказало се обаче, че Бен не си у дома, когато пристигнал Ранър, а ти си избягала. Затова убил останалите.

Представих си как Ранър диша учестено, как крачи из къщата с оръжието, килнал назад мръсната си каубойска шапка, докато се прицелва в майка ми с пушката десети калибър. Слушах мислено крясъците, които чувах винаги когато си спомнях онази нощ, и се помъчих да си ги представя от устата на Ранър.

— Нишки от дома ви са намерени в хижата на Ранър, макар че тази улика постоянно се отхвърля, защото през онова лято той ту се нанасял, ту напускал дома ви, но въпреки това фактът е достоверен. По Бен не е намерена кръв или тъкан от жертвите, макар обвинението да подчерта силно факта, че в къщата е открита негова кръв.

— Ехооо? Като че ли човек не може да се пореже, докато се бръсне — прекъсна я сърдитата жена с кръстчето.

Жените се засмяха в един глас, като подучени.

— И накрая, Либи, най-силно ме вълнува моментът с възможността. Както знаеш, баща ти има алиби, осигурено му от приятелката му по онова време, госпожица Пеги Баниън. За да се убедиш, че няма нищо срамно в това да поправиш сторената злина, искам да знаеш, че в момента Пеги оттегля показанията си за алибито му. Нищо че може да получи до петгодишна присъда.

— Е, няма — бодро оповести Катърин. — Няма да го допуснем.

Другите аплодираха, а една източена жена с еластични джинси се изправи. Косата й беше къса, връхчетата й бяха изрусени и матирани, а очите й бяха мънички и безизразни като излъскани пенита, престояли дълго в нечий бележник. Тя ме погледна, после отмести очи. Повъртя между пръстите си възголемичкия син камък, който носеше на верижка и който беше в тон със сините райета на пуловера й. Представих си я как у дома пред опръсканото с вода огледало се радва на щастливата случайност, че е успяла да съчетае верижката с горнището на анцуга си.

Вперих поглед в гаджето на баща си, специалната гостенка на Магда, и си наредих да не мигам.

— Искам само да благодаря на всички ви за подкрепата през последните няколко месеца — започна тя с дрезгав глас. — Ранър Дей ме използва, както използва всички. Сигурна съм, че го знаеш. — Нужни ми бяха няколко секунди, за да разбера, че говори на мен. Кимнах, а после ми се прииска да не го бях правила.

— Сподели историята си с нас, Пеги — подкани я Магда. Личеше си, че често гледа шоуто на Опра. Притежаваше интонацията, но не и топлотата.

— Истината е следната. Вечерта на втори януари сготвих вечеря на Ранър в хижата му. Китайско „Чоп сюи“ с ориз и разбира се, много бира за Ранър. Пиеше онези бири, „Микис Биг Маут“, на които, като им дръпнеш капачето, то се откъсваше назъбено, щръкваха парчета като рачешки щипки и Ранър винаги се порязваше. Помниш ли, Либи? Все кървеше от тези ранички.

— Какво стана после? — прекъсна я Лайл. Искаше ми се да погледне към мен, за да му се усмихна признателно, но той не го стори.

— Ние… имахме акт. После на Ранър му свърши бирата и той излезе да си купи още. Мисля, че беше към осем вечерта, защото гледах „Ловецът на глави“, но се оказа повторение и се разочаровах.