Гиллиан Флинн - Мрак

— Толкова ли е трудно да бъдете добри деца? — Даян потупа лекичко Деби под брадичката и Деби сведе поглед още по-ниско, когато започна да се усмихва.

— Май не.

Даян заяви, че ще започне да звъни по телефона, грабна апарата от кухнята и го издърпа надолу по коридора, докъдето стигаше. Докато се отдалечаваше, каза на Пати да нахрани децата, за бога — и думите й засегнаха сестра й, като че ли беше толкова немарлива, че забравя да им дава да ядат. Да, правеше доматена супа от кетчуп и им даваше мляко на прах. Препичаше стар хляб, намазваше го с горчица и наричаше това сандвич, да. В най-лошите дни. Обаче никога не забравяше. Децата получаваха безплатен обяд в училище, така че поне там винаги хапваха нещо. Но още докато тази мисъл минаваше през главата й, тя се почувства по-зле. Защото Пати беше учила в същото училище като дете, но не се бе налагало да получава безплатен обяд и дори сега коремът й се свиваше, щом си спомнеше децата на безплатен обяд и собствената си покровителствена усмивка към тях, докато подаваха захабените си карти и потните жени от столовата се провикваха: „Безплатен обяд!“ А момчето до нея, къдрокосо и самоуверено, прошепваше нелепо: „Няма безплатен обяд“. И на нея й домъчняваше за децата, но не така, че да й се прииска да помогне, а само я изпълваше нежелание да ги гледа повече.

Либи продължаваше да ридае в ръцете й и шията на Пати беше потна от топлия дъх на момиченцето. След като два пъти помоли дъщеря си да я погледне, тя най-накрая примигна и извърна лице към лицето на майка си.

— Изгорррих се — каза и отново се разплака.

— Миличка, миличка, само няколко мехурчета. Няма да останат белези, ако за това се притесняваш. Само няколко розови мехурчета — другата седмица ще си забравила.

— Ще се случи нещо лошо!

Либи винаги се притесняваше. Роди се притеснена и такава си остана. Все сънуваше кошмари, все се тормозеше. Пати забременя с нея изненадващо и нито тя, нита Ранър се зарадваха. Дори не си направиха труда да организират празненство — на семействата им до такава степен им бе дошло до гуша от това двамата да се размножават, че през цялата бременност Пати се срамува. Либи сигурно се беше мариновала девет месеца във вкисналите се от тревога околоплодни води, беше попила всички тревоги. Направо невероятно беше как я научиха да ходи в гърне — тя пищеше, когато виждаше какво излиза от нея, и хукваше гола и обезумяла. Когато я оставяше на училище, все едно я зарязваше — огромните насълзени очи на дъщеря й и притиснатото към стъклото лице, докато някоя учителка от детската градина я усмиряваше. Миналото лято бе отказала да се храни цяла седмица, стана бледа и налудничава, а накрая, най-после, (най-после) показа на Пати няколко брадавички, които се бяха появили на коляното й. Със сведен поглед и бавни изречения, които Пати изтръгва от нея цял час, Либи обясни, че е смятала брадавичките за нещо като отровен бръшлян, че в крайна сметка ще покрият цялото й тяло (хлипане!) и вече никой няма да вижда лицето й. А когато Пати попита защо, защо, за бога, не е споделила тревогите си по-рано, момиченцето само я изгледа, все едно е луда.

Либи предричаше бедствие при всяка възможност. Пати го знаеше, но въпреки това от думите стисваше здраво зъби. Нещо лошо вече се беше случило. Обаче щеше да става още по-зле.

Тя поседя с Либи на канапето, галейки косата й, потупвайки гръбчето й. Деби и Мишел се навъртаха наблизо, подаваха кърпички на Либи и се суетяха край нея така, както би трябвало да го направят още преди един час. Деби се опита да изиграе сценка, уж че пандата говори на Либи и я убеждава, че всичко ще се нареди, обаче Либи я избута и извърна глава. Мишел попита дали може да направи супа за всички. Ядяха супа цяла зима, Пати държеше огромни тенджери със супа във фризера в гаража. Обикновено им свършваше към края на февруари, февруари беше най-трудният месец.

Мишел тъкмо слагаше голямо замразено парче телешко и зеленчуци в тенджерата и разбиваше леда, преструвайки се, че не забелязва чинията със салама, когато Даян се върна с изопнато в гримаса лице. Запали цигара — „повярвай ми, имам нужда“ — и седна на канапето, а тежестта й изстреля Пати и Либи нагоре като на клатушка. Тя изпрати децата в кухнята и те се подчиниха — тревогата ги беше направила покорни.

— Така. Всичко тръгва от семейство Кейтс — живеят някъде по средата между нашата ферма и Салина и изпращат детето си да учи в Кинаки, защото училището в тяхното предградие още не е готово. Началото на историята е, когато Бен започнал доброволно да помага на момиченцето им след училище. Ти знаеше ли, че помага доброволно?