Гиллиан Флинн - Мрак

В стаята на Бен светеше. Оставете всичко друго — отмъстителния Лу Кейтс, затъналия в дългове Ранър, неколцина палячовци, които искат да натрият носа на Ранър, като избият семейството му. Забравете кресливия глас, който бях чула и който — добре де, предполагам — може и да не беше на Бен. Обаче той не си беше у дома, когато си легнахме, а когато се събудих, лампата светеше. Помня, че изпитах облекчение, защото Бен си беше у дома, в стаята му светеше, защото двамата с мама нямаше да се карат повече поне днес, защото зад вратата той говореше, може би по новия си телефон, или си говореше сам, обаче лампата светеше.

И коя беше Диондра?

Приготвих се да стана от леглото, отметнах завивките — влажни и посивели от тялото ми. Откога ли не ги бях сменяла? После се запитах колко често човек трябва да сменя завивките си. Има неща, които просто не научаваш. Сменях чаршафите след секс, най-сетне, но и това бях научила от телевизията преди няколко години: Глен Клоуз в някакъв трилър току-що беше правила секс и сменяше чаршафите, а останалото не помнех, защото си мислех само: „А, явно хората сменят чаршафите, след като правят секс“. Имаше логика, но не се бях замисляла по въпроса. Бях отгледана дива и сигурно до края щях да си остана такава.

Станах от леглото, най-накрая върнах обратно нощната лампа върху шкафчето си, отидох в хола и се прокраднах до телефонния секретар, за да не се издам, че ме интересува дали имам съобщение. Може би дори съм си подсвирквала, а краката са ме теглили напред — нищо необичайно, просто отивам на разходка. Нищичко от Даян. Вече четири дни, а нищичко от Даян.

Е, няма проблем, имах и други близки.

Този път, когато влязох, Бен ме чакаше — появи се пред погледа ми, преди да съм готова. Седеше скован на мястото си зад стъклото и погледът му се рееше — манекен с гащеризон. Искаше ми се да му кажа да не се държи така с мен, защото направо ме побиват тръпки, обаче нищо не казах, понеже защо да ме побиват тръпки, освен ако още не съм напълно убедена, че той е невинен.

А явно не бях.

Седнах на все още влажния от друг човек стол, а на това място топлината на пластмасата ми се стори противно интимна. Размърдах задника си напред-назад, за да завладея стола, стараейки се да не изглеждам отвратена, но когато вдигнах телефона, слушалката още беше потна от предишния посетител, а изражението ми накара Бен да се намръщи.

— Добре ли си? — попита той и аз кимнах. Да, разбира се, съвсем добре съм.

— Е, върна се значи — каза той. Лицето му застина в усмивка. Предпазлива, какъвто си беше Бен открай време. На семейното тържество в последния учебен ден той изглеждаше точно по същия начин, като дете, което непрекъснато живее в библиотеката и все очаква да му изшъткат.

— Върнах се.

Лицето му беше мило, не беше хубаво, но беше мило, лице на добър човек. Хвана ме, че го преценявам, и очите му се стрелнаха към ръцете. Вече бяха станали големи, по-големи от дребното му тяло, ръце на пианист, макар че никога не беше свирил на пиано. Бяха целите в белези, нищо впечатляващо, тъмнорозови конфети от порязвания и пробождания. Проследи погледа ми, вдигна едната си ръка и посочи с пръст дълбока рана:

— Нараних се, докато играх поло.

Засмях се, защото виждах, че вече съжалява за шегата.

— Не, всъщност знаеш ли какво е това? — попита Бен. — Това е онзи бик, Жълт 5, помниш ли копелето?

Фермата ни беше малка, но въпреки това никога не давахме имена на добичетата — не беше добра идея, дори като дете не ми се искаше да се привържа към някой Боси, Ханк или Сладката Бал, защото щяха да бъдат заклани, когато пораснат достатъчно. Шестнайсет месеца, това звучеше в главата ми. Станеха ли на година, започваш да ги обикаляш на пръсти, мяташ им коси отвратени погледи и се чувстваш неловко, като гост в дома ти, който е пръднал. Затова предпочитахме всяка година, когато се отелят, да свързваме кравите с телетата: Зелен 1, Червен 3, Син 2, които се изхлузват от телата им върху пръстения под на обора и веднага започват да ритат и да се опитват да стъпят здраво на крака. Хората си мислят, че кравите са покорни и глупави, обаче телетата? Те са предпазливи като котета, игриви са и по тази причина не ми беше позволено да влизам при тях, а само да ги гледам между летвите. Спомням си обаче как Бен, обут с гумени ботуши, се промъкваше бавно и целеустремено като астронавт, а когато успееше, все едно се опитваше да улови риба. Помня Жълт 5, поне името, прочутото теле, което не позволи да бъде кастрирано — горките Бен и мама, ден след ден се опитваха да го хванат, за да му клъцнат топките, и всеки ден сядаха да вечерят неуспели, защото Жълт 5 ги беше надхитрил. Първата вечер се шегувахме, всеки говореше на пържолата си, все едно е Жълт 5: „Ще има да съжаляваш, Жълт 5“. Втората вечер случилото се, се превърна в извор на раздразнен смях, на петата вечер всички се усмихвахме мрачно и мълчахме, все едно напомняхме на мама и на Бен, че не ги бива достатъчно — че са слаби, дребни, бавни, неумели.