Гиллиан Флинн - Мрак

Пристигнаха на пълна скорост пред къщата на Диондра, огромна бежова кутия, заобиколена от мрежеста ограда, та питбулите да не разкъсат пощальона. Диондра имаше три питбула, единият от които беше бяла торба мускули, огромни топки и безумни очи. Бен го мразеше дори повече от другите два песа. Тя пускаше кучетата в къщата, когато родителите й ги нямаше, и те се катереха по масите и осираха пода. Диондра не чистеше, само пръскаше освежител за въздух върху просмуканите с лайна килими. Красивият син килим в хола — пепел от виолетки, така го наричаше Диондра — беше направо миниран с втрити между нишките лайна. Бен се мъчеше да не обръща внимание. Не беше негова работа, както обичаше да му напомня Диондра.

Задната врата беше отворена въпреки студа и питбулите притичваха навътре-навън като в някакъв фокус — няма питбул, един питбул, два питбула в двора! Три! Три питбула на двора, обикалят в кръг, после отново се стрелват вътре. Приличаха на птици в ято, които се кълват и се дразнят в полет.

— Мразя тези проклети кучета — изстена Трей и спря колата.

— Тя ги глези.

Кучетата залаяха нападателно, когато Бен и Трей поеха към къщата, и ги последваха като обезумели покрай оградата, навираха муцуни и лапи през отворите на мрежата и лаеха, лаеха, лаеха.

Предната врата беше отворена и навън струеше топлина. Минаха през вестибюла с розови тапети — Бен не устоя и затвори вратата, за да пести топлина — и тръгнаха надолу, към етажа на Диондра. Тя беше в хола и танцуваше полугола, само по огромни розови чорапи, без панталони и с пуловер като за двама човека с огромни плетеници, който приличаше на Бен на рибарска, не на момичешка дреха. Но пък всички момичета от училище носеха широки ризи. Казваха им „ризи от гаджето“ или „ризи от татко“. Разбира се, и Диондра носеше супершироки дрехи с нещо отдолу: провиснала фланелка, после някакъв потник и отгоре ярка раирана риза. Веднъж Бен й предложи един от големите си черни пуловери, за да й стане пуловер от гаджето, понеже нали й беше гадже, а тя сбърчи нос и заяви: „Не е какъвто трябва. И има дупка“. Като че ли дупката в дрехата му беше нещо по-гадно от кучешките лайна по целия килим. Бен така и не беше сигурен дали Диондра знае всякакви тайни и скрити правила, или просто си ги измисля, за да го държи в подчинение.

Тя подскачаше под звуците на „Път за ада“, зад нея в камината бумтеше огън, а цигарата й беше протегната далеч от новите й дрехи. Беше си купила дванайсет неща в торбички, на закачалки или в лъскави хартиени пликове с тънка хартия, която искреше отгоре като огън. Освен това имаше няколко кутии за обувки и пакетчета, в които Бен знаеше, че има бижута. Когато Диондра вдигна поглед и видя черната му коса, го удостои с широка щастлива усмивка и одобрителен знак с вирнати палци:

— Страхотно! — И Бен се почувства малко по-добре, не толкова глупаво. — Казах ти, че ще изглежда добре, Бенджи. — И толкова.

— Какво си купи, Дио? — попита Трей и зарови в торбите. Дръпна си от цигарата, която тя държеше, както си беше без панталони. Диондра улови погледа на Бен и повдигна пуловера, под който се показаха боксерки, ама не негови.

— Всичко е наред, глупчо. — Тя се приближи да го целуне, а гроздовото ухание на лака й за коса и мирисът на цигари го успокоиха. Прегърна я нежно, както правеше напоследък, с отпуснати ръце, и потръпна, когато усети езика й да притиска неговия.

— О, божичко, преодолей тази фаза с недосегаемата Диондра — сряза го тя. — Освен ако не съм твърде стара за теб.

— Ти си на седемнайсет — засмя се Бен.

— Само да чуваше каквото чувам аз — мелодично пропя Диондра, но звучеше ядосано, адски вбесено.

— Какво означава това?

— Палавите седемнайсет май са твърде много за твоя вкус.

Бен не знаеше какво да отговори. Да спориш с Диондра, когато е в това откачено настроение, само водеше до безкрайни „Не, няма нищо“ и „По-късно ще ти кажа“ или „Не се тревожи, ще се оправя“. Тя дръпна назад твърдата си коса и им потанцува, а зад една кутия с обувки се появи и питието й. Шията й беше осеяна със смучките, които й беше оставил в неделя, когато я хапеше като Дракула, а тя настояваше за още: „По-силно, по-силно, няма да остане белег, ако го правиш така, не си стягай устните, без език, по-силно… Направи го! По-силно! И смучка ли не знаеш как да оставиш?“. После с бясно и напрегнато лице стисна главата му, извърна я настрани и се впи в шията му като умираща риба, всмуквайки плътта му навън-навътре в бесен ритъм. Накрая се дръпна и каза: „Ето така“, и го накара да се погледне в огледалото. „А сега ми го направи на мен“.