Гиллиан Флинн - Мрак

— Щом искаш.

Върнах го отново пред „При Сара“, без да предлагам да го откарам у дома, а Лайл остана да стърчи на тротоара като дете, което не може да повярва, че родителите му наистина са го оставили на лагер. Прибрах се вкъщи късно, ядосана и нетърпелива да си преброя парите. Досега бях спечелила хиляда долара от Клуба на следователя, а Лайл ми дължеше още петстотин за Криси, макар че тя явно би говорила пред всеки. Обаче още докато си го мислех, си дадох сметка, че не е вярно. Никой от загубеняците в Клуба на следователя нямаше да успее да развърже езика на Криси. Тя се отпусна пред мен, защото кръвта във вените ни беше примесена с едно и също: срам, гняв, алчност. Необяснима носталгия.

Помислих си, че съм си заслужила парите, но кой знае защо, ме изпълваше негодувание. Лайл явно нямаше нищо против да ми плаща. Обаче аз това правех — провеждах гневни и отбранителни разговори мислено, гневях се на неща, които дори не се бяха случили. Все още.

Бях си спечелила парите (и вече се чувствах по-спокойна), а ако получех новини от Ранър, ако говорех с Ранър, щях да спечеля много повече пари и да съм се подсигурила поне за четири месеца. Ако живея съвсем скромно.

Нека са пет месеца: когато се прибрах у дома, Лайл вече беше оставил съобщение, че някакви местни маниаци по убийствата искали да се срещнем, за да купят някои от семейните ми „сувенири“. Магда щяла да бъде домакин, ако проявя интерес. Магда, онова пещерно джудже, дето ми беше нарисувало дяволски рога на снимката. Да, Магда, ще се радвам да гостувам в дома ти. Къде каза, че си държиш сребърните прибори?

Изключих телефонния секретар, който бях откраднала от съквартирантка преди две премествания. Замислих се за Криси — сигурно и нейната къща беше пълна с вещи на други хора. Аз бях откраднала телефонен секретар, почти пълен комплект ресторантски прибори и половин дузина солници и пиперници, включително новия комплект от „Тим Кларкс“, който не сварвах да отнеса от масичката в хола до кухнята. В единия ъгъл на дневната ми, до стария телевизор, имам кашон с повече от сто откраднати шишенца с лосион. Пазя си ги, защото обичам да гледам всички лосиони заедно, розови, пурпурни и зелени. Съзнавам, че това би се сторило налудничаво на всеки гост в дома ми, обаче аз нямам гости, а лосионите ми харесват твърде много, за да ги изхвърля. Ръцете на майка ми постоянно бяха груби и сухи и тя постоянно ги мажеше с олио, но полза никаква. Това беше една от любимите ни закачки с нея: „О, мамо, не ме пипай, като алигатор си!“ В женската тоалетна на църквата, в която ходехме от време на време, имаше лосион, който според мама миришеше на рози — редувахме се да го изстискваме и размазваме по ръцете си, като си правехме комплименти една на друга колко женствено ухаем.

Даян не се беше обаждала. Би трябвало вече да е чула обаждането ми, но не ми звънеше. Странно. Тя винаги ме улесняваше, когато опитвах да се извиня. Дори и след последното дълго мълчание помежду ни — шест години. Сигурно трябваше да й изпратя книга с автограф.

Обърнах се към няколко други кашона, кашоните под стълбите, които бяха станали още по-зловещи, откакто си бях позволила да мисля за убийствата. Това са просто вещи, напомних си. Не могат да ти навредят.

Когато бях на четиринайсет, често мислех за самоубийство — днес това ми е хоби, но на четиринайсет беше призвание. Една септемврийска сутрин, след началото на учебната година, взех магнума четирийсет и четвърти калибър на Даян и часове наред го гушках в скута си като бебе. Какво блаженство би било просто да си пръсна черепа и всичките ми зли демони да се разхвърчат, както когато духваш глухарче. Обаче си помислих за Даян — как се прибира у дома и намира малкото ми трупче и червената стена, и просто не можах да го направя. Сигурно затова толкова й се сърдя — защото ми попречи да сторя онова, което исках най-много. Просто не можех да й го причиня, затова сключих сделка със себе си: ако все още се чувствам толкова зле на 1 февруари, ще се самоубия. На първи февруари се чувствах също толкова зле, обаче отново сключих сделка: ако е толкова зле и на първи май, тогава ще го направя. И така нататък. А още съм жива.

Погледнах към кашоните и си обещах нещо по-кротичко: ако след двайсет минути още не съм в състояние да го направя, ще изгоря всичко.

Първият кашон се разпадна лесно — едната му стена се разпра още щом дръпнах тиксото. Вътре, най-отгоре на купчината, беше фланелката на мама от концерта на „Полис“ — с петна от храна и невероятно мека.