Гиллиан Флинн - Мрак

Осемнайсет минути.

Отдолу имаше прихваната с ластиче тетрадка на Деби. Разлистих я напосоки:

Хари С. Труман е трийсет и третият американски президент и е от Мисури.

Сърцето е помпата на тялото, която разнася кръвта до всички негови части.

Отдолу имаше бележки на Мишел до мен, от мен до Деби, от Деби до Мишел. Прегледах ги и извадих една картичка за рожден ден с плодов сладолед на корицата, чиято черешка беше от червени пайети.

Скъпа Деби — пишеше мама с тесния си почерк, — всички много се радваме, че в семейството ни има такова мило, добро и услужливо момиче. Ти си моята черешка на върха на сладолед! Мама

Никога не пишеше „майчето“ или нещо подобно, си казах, и ние никога не сме я наричали така като деца. Искам си майчето, помислих си. Никога не сме й го казвали. Искам си мама. Усетих как в мен се отприщва нещо, което не би трябвало да се отприщва. Някакъв шев се разпори.

Четиринайсет минути.

Продължих да ровя из бележките, като отделях настрана скучните и безсъдържателните за Клуба на следователя, тъгувах по сестрите си, смеех се на някои бележки, на невероятните ни тревоги, на кодираните послания, на примитивните рисунки, на списъците с хора, които харесваме и не харесваме. Бях забравила колко задружни бяхме ние, момичетата Дей. Навремето не бих го казала, но сега, докато проучвах всичките ни бележки като стара мома антроположка, осъзнах, че е точно така.

Единайсет минути. Ето ги дневниците на Мишел, всички пристегнати с гумен ластик в папка от изкуствена кожа. Всяка година тя получаваше по два за Коледа — а като всяко момиче се нуждае от два пъти повече. Винаги започваше да пише в новия си дневник веднага, докато ние още седяхме скупчени край елхата, описваше всички подаръци, които бяхме получили, документираше всичко.

Разлистих дневника й от 1993 година и си припомних каква проклета досадница беше Мишел дори деветгодишна. Текстът от този ден разказваше как чула любимата си учителка, госпожа Бърдол, да казва на някакъв мъж неприлични неща по телефона в учителската стая, а госпожа Бърдол дори не била омъжена. Мишел се чудеше дали да не й каже, че я е чула, защото тогава току-виж госпожа Бърдол й донесе нещо хубаво за обяд. (Оказа се, че госпожа Бърдол веднъж дала на Мишел половин поничка с желе, което предизвикало неувяхващата обич на Мишел към нея и към кафявите й хартиени пликове. Обикновено човек можеше да разчита на половин сандвич или на парче ябълка от някой учител, ако го зяпа достатъчно дълго. Просто не бива да го правиш твърде често, иначе ще изпратят бележка у дома и мама ще се разплаче.) Дневниците на Мишел бяха пълни с драматизъм и намеци на средношколско ниво: по време на междучасията госпожа Макнейни пушела точно пред момчешката съблекалня, а после използвала спрей за уста (спрей за уста беше подчертано няколко пъти), та никой да не разбере. Госпожа Джоукип от църквата пиела в колата си… а когато Мишел я попитала дали не е болна от грип, понеже пиела от шишето, тя се засмяла и й дала двайсет долара за бисквитките на момичетата скаути, макар че Мишел не била скаут.

По дяволите, тя пишеше неща дори за мен: знаеше например че съм излъгала мама за Джесика О’Донъл. Вярно беше, че бушонирах окото на горкото момиче, обаче се кълнях пред мама, че е паднала от люлката. „Либи ми каза, че дяволът я накарал да го направи — пишеше Мишел. — Да кажа ли на мама?“

Затворих дневника за 1983 година, разлистих 1982 и 1984 година. Прочетох внимателно дневника от втората половина на 1984 година, в случай че Мишел споменава нещо съществено за Бен. Немного, освен чести твърдения, че той е кретен и че никой не го харесва. Запитах се дали и ченгетата са останали със същото впечатление. Представих си горкия новобранец, който яде китайска храна посред нощ и чете как на най-добрата приятелка на Мишел й дошло за пръв път.

Девет минути. Още картички за рождени дни и писма, а после попаднах на бележка, сгъната по-прилежно от останалите, почти като оригами, което приличаше на фалически символ, и вероятно точно това беше намерението, защото отгоре пишеше „Жребец“.

11.05.84 г.

Скъпи Жребецо,

В час по биология съм и се пипам под чина, толкова горещо те желая. Представяш ли си катеричката ми? Още е хубава и зачервена от теб. Ела вкъщи след училище днес, става ли? Искам да ти скоча. Адски съм възбудена, дори сега. Иска ми се да живееш с мен, когато родителите ми ги няма. Майка ти няма да разбере, толкова е отнесена! Защо да стоиш у вас, като можеш да си с мен? Стегни се малко и кажи на майка ти да върви по дяволите. Мразя да идваш да ме видиш, а мен да ме няма и да се забавлявам другаде. Мили боже! О, толкова искам да свърша! Да се видим в колата ми след училище, паркирала съм на Ръсел стрийт. Доскоро,