Гиллиан Флинн - Мрак

— А Бен би направил, така ли?

Даян въздъхна и зави наляво.

— На твоя страна съм, Пи.

Братята Мюлер се костюмираха като фермери всяка година за Вси светии, откакто се бяха родили; родителите им ги караха в Кинаки с все същия огромен пикап, сваляха децата да тръгнат на обиколката си „пакост или лакомство“, докато те пиеха кафе в заведението за бързо хранене. Братята Мюлер, точно като своите родители, говореха за люцерна, за жито и за времето, ходеха на църква в неделя, където сигурно се молеха за неща, свързани с реколтата. Семейство Мюлер бяха свестни хора, лишени от въображение, толкова силно обвързани със земята, че дори кожата им сякаш беше добила гънките на щата Канзас.

— Да, знам — пресегна се Пати и сложи длан върху тази на Даян точно когато тя сменяше скоростите, затова ръката й застина върху ръката на сестра й и после се върна в скута й.

— О, тъпанар нещастен! — изруга Даян автомобила отпред, който се движеше с трийсетина километра в час и нарочно намали, когато Даян се приближи до бронята му. Даян рязко зави, за да го изпревари, а Пати впери поглед право напред, макар да усещаше лицето на другия шофьор, извърнато към нея — неясна месечина в периферията на зрението й. Кой беше този човек? Дали беше научил новината? Затова ли ги зяпаха и може би дори ги сочеха? „Ето я жената, отгледала онова момче. Дей“. Днес сутринта сигурно по стотици телефони се дърдореше точно това, след като Даян го беше чула снощи. У дома трите й момичета сигурно седяха пред телевизора, обръщаха се от анимационните филмчета към звънящия телефон, който им беше наредено да вдигат, в случай че се обади Бен. Едва ли щяха да изпълнят това нареждане: бяха целите сковани от страх още от сутринта. Ако някой отидеше в къщата, щеше да завари три зарязани и разплакани момиченца пол десет години, сгушени на пода в дневната, които се плашат от всеки шум.

— Може би трябваше да си останем у дома… в случай че… — каза Пати.

— Никъде няма да ходиш сама, докато тази история не приключи. Така трябва. Мишел е голямо момиче. Аз те гледах, когато бях по-малка от нея.

Обаче това беше тогава, когато хората още го правеха, помисли си Пати. Когато хората не се прибираха по цели нощи и оставяха децата си сами и на никого не му правеше впечатление. През петдесетте и шейсетте години, в спокойната кротка прерия, където никога нищо не се случваше. А сега момиченцата не биваше да карат колела сами, нито да ходят някъде, ако не са най-малко по три. Пати беше ходила на таперуер парти, организирано от колежка на Даян — обаче вместо безобидните пластмасови кутии представиха сигнални свирки за изнасилване и сълзотворен газ. Беше се пошегувала кой ненормалник би пропътувал чак до Кинаки, за да нападне някого. Една руса жена, с която току-що се беше запознала, вдигна поглед от верижката си, на която висеше лютив спрей, и каза: „Моя приятелка беше изнасилена преди време“. Пати купи няколко флакона лютив спрей от чувство за вина.

— Хората мислят, че съм лоша майка, затова се случва всичко.

— Никой не мисли, че си лоша майка. Мен ако питаш, ти си супержена — поддържаш фермата, всеки ден изпращаш четири деца на училище и всичко това, без да изпиваш четири литра бърбън дневно.

Пати тутакси си помисли за мразовитата сутрин преди две седмици, когато за малко да се разплаче от изтощение. Всъщност й се струваше напълно невъзможно да се облече и да откара момичетата до училище. Затова им позволи да си останат у дома и десет часа да гледат сапунки и телевизионни игри заедно с нея. Принуди горкия Бен да отиде с колелото си, изрита го с обещанието, че пак ще помоли училищният автобус да минава да го взима следващата година.

— Не съм добра майка.

— Тихо.

Домът на семейство Мюлер се намираше на прилично голямо парче земя — сто и шейсет хектара. Къщата беше мъничка и приличаше на лютиче — жълто петно на фона на километри зелена зимна пшеница и сняг. Духаше още по-силно от преди, според прогнозата през нощта щеше да вали сняг, а после изведнъж температурите щяха да станат пролетни. Обещанието се беше загнездило в съзнанието й — внезапни пролетни температури.

Поеха по тесния недружелюбен път към къщата, минаха покрай един разрохвател, който си стоеше в плевнята като животно. Кривите му остриета хвърляха остри като нокти сенки върху земята. Даян издаде носов звук, какъвто винаги издаваше, когато й е неудобно, престорено прочистване на гърлото, за да запълни тишината. Двете не се погледнаха, докато излизаха от колата. По дърветата бяха накацали бдителни черни птици — грачеха неспирно, злонамерено и шумно. Една от тях прелетя край тях и от човката й се проточи сребриста коледна украса. Нищо друго не помръдваше, нямаше никакво движение, не дрънчеше порта, вътре не се чуваше телевизор, само тишината на покрита със сняг земя.