Гиллиан Флинн - Мрак

Бен нямаше гадже, със сигурност. Никой, включително той, не бе споменавал подобно нещо. Името дори не ми звучеше познато. На дъното на кутията имаше стари училищни годишници още от 1975 година, когато Бен беше тръгнал на училище, до 1990 година, когато Даян за пръв път ме отпрати.

Отворих годишника за учебната 1984–85 година и разгледах класа на Бен. Нямаше Диондра, но имаше снимка на Бен, от която ме заболя: прегърбени рамене, дълга коса и риза с копчета на яката, която той обличаше по специален повод. Представих си го у дома, как се издокарва в деня на снимката, как се упражнява да се усмихва пред огледалото. През септември 1984 година все още носеше ризите, които мама му купуваше, а през януари вече беше гневно чернокосо момче, обвинено в убийство. Прегледах класовете на по-големите от Бен и от време на време се сепвах, щом попаднех на някоя Даяна или Дайна, но Диондра нямаше. После погледнах и по-горния клас и точно щях да се откажа, когато я намерих, Диондра Уърцингър. Отвратително име и аз плъзнах пръст по редицата с очакването да попадна на някоя бъдеща домакиня, грубовата и мустаката девойка. Обаче вместо това се натъкнах на хубаво момиче с окръглени бузи и водопад от тъмни къдрици. Имаше дребни черти, които пресилваше с тежък грим, но дори на снимката се открояваше от останалите. Имаше нещо в тъмните й хлътнали очи, някакво предизвикателство, а устните й бяха леко разтворени и разкриваха острите й кучешки зъбки.

Измъкнах годишника от предишната година — там я нямаше. Измъкнах годишника от следващата година — там също я нямаше.

2 януари 1985 г.

15:10 ч.

Пикапът на Трей миришеше на трева, на потни чорапи и на сладникав коктейл с вино, вероятно разлят от Диондра. Тя често заспиваше с бутилка в ръка — обичаше да пие направо от шишето, докато алкохолът я събори, а последната глътка да й бъде подръка за всеки случай. В пикапа бяха разпилени стари опаковки от храни, кукички за риболов, един брой на „Пентхаус“, а върху постелката в краката на Бен щайга с картонени опаковки, на всяка от които пишеше „Мексикански скачащи бобчета“ и имаше рисунка на бобче със сомбреро, в чиито нозе — знаци като на „Найки“, за да изглежда, че скача.

— Опитай — подкани го със знак Трей.

— Не, това не са ли някакви буболечки?

— Аха, ларви на бръмбар — отговори Трей и пусна режещия си смях.

— Страхотно, не, благодаря.

— О, мамка му, човече, само те поднасям. Дай по-весело!

Спряха пред един супермаркет, Трей махна на мексиканеца на касата — „имам бобче за теб“ — натовари Бен с цял куп „Бийст“, начоси за микровълнова, за които Диондра вечно мрънкаше, и взе пакети с телешка пастърма, които разпери в ръка като букет.

Типът се усмихна на Трей, издаде нещо като индиански боен вик. Трей скръсти ръце пред гърдите си и се престори, че изпълнява мексикански танц.

— Само ми звънни, Хосе.

Типът не каза нищо повече, а Трей му остави рестото, което си беше цели три долара. Бен не спираше да мисли за тези пари, докато пътуваха към къщата на Диондра. Че светът е пълен с хора като Трей, които просто оставят три долара бакшиш, без да се замислят. Като Диондра. Преди няколко месеца, в самия край на горещия септември, се наложи Диондра да гледа двама свои братовчеди или нещо такова, затова двамата с Бен ги закараха на воден парк близо до границата с Небраска. Тя от един месец караше мустанга на майка си (нейната кола й била омръзнала) и задната седалка беше пълна с неща, които бяха купили, неща, които на Бен никога не би му хрумнало да притежава: три различни вида слънцезащитен крем, плажни кърпи, бутилки сода с лимон, дюшеци, надуваеми пояси, плажни топки, кофички. Децата бяха малки, на шест-седем години, и бяха натъпкани отзад с всички тези боклуци, надуваемите дюшеци проскърцваха при всяко движение, а близо до Лебанон те отвориха прозореца, разкикотиха се, дюшеците заскърцаха още по-силно, все едно достигаха до кулминацията на някакъв полов акт между надуваеми дюшеци, и Бен най-сетне разбра защо се кискат децата. Събираха дребните, които Диондра беше зарязала на задната седалка — тя винаги хвърляше там дребните монети — а хлапетата ги изхвърляха с шепи през прозореца, за да се пръснат като искри. Не само пенита, имаше и монети от по двайсет и пет цента.

Бен си помисли, че по това се различават хората. Не по това дали обичат котки или кучета, дали са фенове на „Шефс“ или на „Бронкос“. А по отношението към монетите от двайсет и пет цента. За него те се равняваха на един долар. Няколко такива монети бяха обядът му. Монетите, които тези малки нищожества изхвърляха през прозореца, бяха половината цена на едни дънки. Той на няколко пъти помоли хлапетата да престанат, обясняваше им, че е опасно, незаконно, че ще ги глобят, че трябва да седнат с лице напред. Децата се кикотеха, Диондра изрева: „Бен няма да получи издръжката си за седмицата, ако му вземете дребните“ — и той разбра, че е разкрит. Не беше толкова сръчен, колкото си мислеше: Диондра бе забелязала, че той обира дребните й. Почувства се като момиче, чиято пола вятърът току-що е вдигнал високо. И се запита какво говори това за нея — да забележи, че гаджето й обира дребните, и нищо да не каже. Добра ли беше или гадна?