Гиллиан Флинн - Мрак

Алекс беше престанал да свири, всички бяха вперили очи в Бен с неловки усмивки и напрегнати рамене и леко се отдръпнаха от него. Майк му подаде цигарата като жертвен дар, с връхчетата на пръстите си, за да не го докосва. Бен не я искаше, обаче отново си дръпна силно и киселият дим обгори още малко тъкан в дробовете му.

В този момент платнището на вратата се нагъна и изплющя и влезе Трей. Със скръстени ръце, здраво стъпил на земята, с леко приведени рамене, огледа помещението и после отметна глава назад, все едно Бен е вмирисана развалена риба.

— Какво търсиш тук? Диондра с теб ли е?

— Тя е в Салина. Реших да намина, да убия времето. Те ме забавляват.

— Чухме, че сте се сбили — каза момичето с лукава усмивка на извитите си като тънки полумесеци устни. — И разни други лоши работи.

С лъскавата си дълга черна коса и изсеченото си лице Трей беше неразгадаем. Огледа групата на пода, после Бен, седнал заедно с тях, и май този път не беше сигурен как да отиграе положението.

— Дааа, какво ви разказа? — Забоде поглед в Бен и взе една бира от момичето, без дори да го поглежда. Бен се запита дали беше спал с нея, защото го беше виждал да се държи със същото презрение към едно от бившите си гаджета: „Нито се сърдя, нито ми е тъжно, нито се радвам да те видя. Пет нари не давам. Хич не ме интересуваш“.

— Някакви простотии за дявола и какво правите вие… за да му помагате — каза тя.

Тогава вече Трей се ухили и седна срещу Бен, който се мъчеше да не го поглежда в очите.

— Ей, Трей? Ти индианец ли си? — попита Алекс.

— Аха, искаш ли да те скалпирам?

— Ама не изцяло, нали? — изломоти момичето.

— Майка ми е бяла. Не излизам с индианки.

— Защо? — попита тя, като слагаше и махаше щипката в косата си, а металните зъбци се заплитаха в чупливите кичури.

— Защото Сатаната харесва бели катерички. — Той се ухили и наклони глава към нея, а момичето се разкиска, но понеже изражението му не се промени, то млъкна, а грозното му гадже отново сложи ръката си на бедрото му.

Харесало им беше дърдоренето на Бен, обаче Трей беше по-страшен. Седеше с почти кръстосани крака, оглеждаше ги привидно приятелски, обаче без никаква топлота. И макар че позата на тялото му беше небрежна, всъщност крайниците му стърчаха под остри, напрегнати ъгли. У него имаше нещо адски жестоко. Никой не понечи отново да пусне джойнта.

Поседяха мълчаливо няколко минути — настроението на Трей засегна всички. Обикновено той беше шумен умник, налитащ на бой бираджия, обаче като се ядосаше, сякаш протягаше стотици невидими и настойчиви пръсти, с които буташе всички по раменете и ги поваляше. Потапяше всички.

— Е, искаш ли да ходим? — внезапно попита той Бен. — Пикапът ми е отвън. Ключовете на Диондра са у мен. Може да я почакаме у тях да се прибере. По-добре, отколкото в тази ледена дупка.

Бен кимна, махна колебливо на другите, последва Трей, който вече беше излязъл, и изхвърли кутийката от бирата си в снега. Определено се беше дрогирал. Думите заседнаха в гърлото му, докато се качваше в пикапа и се мъчеше да изломоти някакво извинение на Трей, който, неизвестно защо, току-що му беше спасил задника. Защо ключовете на Диондра бяха у него? Сигурно ги беше поискал. Бен не се реши да попита.

— Дано да подкрепиш с дела глупостите, които си издрънкал вътре — каза Трей и даде на заден. Пикапът му беше като танк и мина направо през полето, подскачаше по стари царевични стебла и напоителни канали, принуждавайки Бен да се вкопчи в ръкохватката, за да не си отхапе езика. Трей изгледа многозначително ръката му, стиснала ръчката.

— Да, разбира се.

— Може пък довечера да станеш мъж. Може би.

Пусна касетофона. „Айрън Мейдън“, по средата на песента, да, мамка му, думите просъскаха срещу Бен: „666… Сатана… жертва“.

Бен превърташе музиката в главата си, мозъкът му се пържеше, чувстваше се обезумял и яростен, както винаги му въздействаше хеви метълът, а китарата не го пускаше, продължаваше да го напряга все повече и повече, блъскаше в главата му, думканото на барабаните се стрелна нагоре по гръбнака му и той изпадна в някакво опиянение, което не му позволяваше да мисли трезво, а само да се тресе напрегнато. Усещаше цялото си тяло като стегнат юмрук, готов да се изстреля всеки момент.

Сега

Шосе И-70 между Канзас Сити и Сейнт Луис изискваше часове наред неприятно шофиране. Равен, матовожълт, с многобройни билбордове от двете страни: зародиш, сгушен като котенце („Абортът убива едно туптящо сърце“); дневна, цялата червена от светлините на линейка („Тейк Кеър“ — специалист по почистване на местопрестъпления); невероятно невзрачна жена, която гледаше прелъстително прелитащите мотористи (мъжки клуб „Хот Джимис“). Билбордовете, които заплашително осведомяваха за Христовата любов, бяха правопропорционални по брой на онези, които рекламираха евтино порно, а табелите за местните ресторанти до една използваха неправилно кавичките: Хърбс Хайуей Дайнър — „най-хубавата“ храна в града; Джолийнс Риб Хаус — елате да опитате нашите „вкусни“ млади ребърца.