Гиллиан Флинн - Мрак

Лайл седеше на предната седалка. Беше претеглил всички „за“ и „против“ това да ме придружи (може би аз съм щяла да постигна по-голям успех с Криси самичка, понеже и двете сме жени, обаче, от друга страна, той познавал тази част от случая по-добре; но пък можел да се превъзбуди, да й зададе твърде много въпроси и да развали всичко, защото понякога се увличал — ако имал някакъв недостатък, той бил, че понякога се увлича; но пък петстотин долара били много пари и той чувствал, че има право, без да ме обижда, да дойде с мен). Накрая отсякох по телефона, че ще намина покрай „При Сара“ след трийсет минути и ако е отвън, ще го взема с мен. И затворих. Затова сега мърдаше на седалката до мен, натискаше и издърпваше копчето на ключалката, четеше на глас всяка табела, сякаш се опитваше сам да се убеди в нещо. Минахме покрай един склад за фойерверки, голям колкото катедрала, и поне три групи знаци за фатални инциденти: малки бели кръстове и пластмасови цветя, които събираха прах отстрани на пътя. Бензиностанциите се оповестяваха със знаци, които бяха по-тънки и по-високи от оклюмалите ветропоказатели на съседните ферми.

На хребета имаше билборд с позната физиономия: Лизет Стивънс с нейната весела усмивка и телефонен номер, на който човек може да се обади с информация, свързана с изчезването й. Чудех се кога ли ще свалят билборда, останали без надежда и без пари.

— О, боже, пак тя! — възкликна Лайл, докато минавахме покрай Лизет. Настръхнах, но и аз се чувствах по подобен начин. Мине ли известно време, е направо грубо да напояваш хората да се тревожат за някой, който очевидно е мъртъв. Освен ако не е от моето семейство.

— Лайл, може ли да те попитам нещо? Защо си толкова обсебен от… този случай? — Докато задавах въпроса, небето притъмня достатъчно, за да се включи крайпътното осветление — редицата лампи, чак до хоризонта, примигнаха с бяла светлина, като че ли въпросът ми ги е заинтригувал.

Лайл беше забол очи в крака си и ме слушаше, извърнат настрани, както правеше обикновено. Имаше навик да обръща едното си ухо към човека, който говори, после изчакваше няколко секунди, сякаш превеждаше казаното на друг език.

— Това е просто класически криминален случай. Има много основателни теории, затова е интересно да се обсъжда — каза той, като продължаваше да не ме поглежда. — Освен това ти. И Криси. Деца, които… са причинили нещо. Това ме интересува.

— Деца, които са причинили нещо?

— Станали са причина нещо да се случи, нещо по-голямо от самите тях, нещо с неволно възникнали огромни последици. Като вълни. Това ме интересува.

— Защо?

— Просто ме интересува — отговори след кратко мълчание.

Ние двамата бяхме последните хора, които биха успели да очароват някого и да му измъкнат информация. Осакатени човешки същества, които се смущават всеки път, когато се опитат да се изразят. Всъщност не ме интересуваше дали ще научим много от Криси, обаче колкото повече се замислях за теорията на Лайл, толкова по-глупава ми се струваше.

След като пътувахме още четирийсет минути, започнаха да се появяват стриптийз клубовете: отблъскващи ниски циментови постройки, повечето без имена, само с неонови знаци, които крещяха „Живи момичета! Живи момичета!“. Което сигурно беше по-комерсиално от „Мъртви момичета“. Представях си как Криси Кейтс спира на покрития с чакъл паркинг, как се приготвя да съблече дрехите си в стриптийз клуб, който дори няма име. Смущаващо е да не си направиш труда дори да се кръстиш. Когато чета новините за деца, убити от родителите си, се питам: но как е възможно? Проявили са достатъчно загриженост да дадат име на детето, имало е един миг — поне един миг — когато са пресявали всякакви възможност и са избрали име за детето си, решили са как ще нарекат рожбата си. Как е възможно да убиеш нещо, което си обичал достатъчно, за да му дадеш име?

— За пръв път влизам в стриптийз бар — каза Лайл с характерната си игрива усмивка.

Отклоних се от шосето вляво, както ме беше посъветвала майката на Криси — когато се обадих в единствения клуб с телефонен номер в указателя, някакъв противен мъж ми каза, че Криси май „се навъртала“ там — и затрополихме по един голям колкото пасище паркинг на три стриптийз бара, подредени в редица. В далечния край се мъдреше бензиностанция и паркинг за камиони — на ярката бяла светлина видях силуети на жени, които се прокрадваха като котки между кабините, отваряха се и се затваряха врати, показваха се голи крака, докато жените се навеждаха вътре за следващия си номер. Сигурно стриптийзьорките в крайна сметка започваха да работят на паркинга за автомобили, след като стриптийз клубовете ги изгонят.