Гиллиан Флинн - Мрак

— Караме се. Когато човек се занимава с такива неща, често се стига до бой. — Звучеше смътно, точно като историите на Алекс за турнето.

— Ти да не си от ония, дето убиха кравите? — попита момичето.

Бен кимна.

— Трябваше. Беше заповед.

— Странна заповед, човече — обади се мълчаливият тип в ъгъла. — Това ми беше хамбургерът.

Засмяха се всички, а Бен се опита да изглежда спокоен, но твърд. Тръсна косата си пред очите и усети как бирата го разхлажда. Две бързи кутийки с бира на празен корем и главата му се завърта, обаче не искаше да го помислят за лека категория.

— Защо убихте кравите? — попита момичето.

— Приятно е, изпълнява някои изисквания. Не може просто да си в клуба, трябва наистина да правиш някои неща.

Бен често беше ходил на лов, веднъж го заведе баща му, а после майка му настояваше да ходи с нея. За да общуват. Изобщо не проумяваше колко срамно е да ходиш на лов с майка си. Обаче тъкмо майка му го научи да стреля добре, да се справя с отката, след като дръпне спусъка, да чака и да бъде търпелив часове наред на сляпо. Бен беше застрелял десетки животни — от зайци до сърни.

Сега си спомни за мишките, как котката в плевнята на майка му беше изровила мише леговище и бе излапала две-три лепкави новородени мишки, преди да стовари останалите на задните стълби. Ранър тъкмо си беше заминал за втори път, така че Бен трябваше да ги избави от мъките им. Те се гърчеха беззвучно, извиваха се като розови змиорки със затворени очички и докато той два пъти притича до плевнята и обратно, мравките вече ги бяха налазили. Най-накрая беше взел лопата и ги беше размазал върху пръстта, а късчета плът изпръскаха ръцете му, което го разгневи още повече, яростта му се разпалваше с всеки широк замах на лопатата. Мислиш ме за голям пъзльо, Ранър, мислиш ме за голям пъзльо! Когато всичко приключи, на земята беше останало само лепкаво петно. Бен беше плувнал в пот, а когато вдигна поглед, майка му го наблюдаваше иззад мрежестата врата. На вечеря тя мълчеше, извърнала към него тревожното си лице, тъжните си очи. Искаше му се да се обърне към нея и да й каже: „Понякога е приятно да скапеш нещо, вместо само теб да те скапват“.

— Какви например? — настоя момичето.

— Например… ами някои неща трябва да умрат. Трябва да ги убием. Както Исус изисква жертви, така изисква и Сатаната.

Как само го каза — Сатаната, все едно е име на някой приятел. Не му прозвуча фалшиво, само страшно. Чувстваше се нормално, все едно знае за какво говори. Сатаната. Почти си го представяше — някакъв тип с мрачно изражение и рога, с онези тесни като цепки кози очички.

— Наистина ли вярваш в тези простотии… как ти беше името?

— Бен. Дей.

— Бен Гей?

— Да, това не бях го чувал. — Бен си взе още една бира от хладилника, без дори да попита, беше се поприближил, откакто се бяха заговорили, и след като алкохолът го разхлади, всичко, което каза, глупостите, които се изливаха от устата му, звучаха безспорно. Самият той може да стане безспорен, вече го виждаше въпреки последното подмятане — онзи знаеше, че шегата му ще отшуми и толкова.

Запали още един джойнт, момичето отново свали щипката от косата си, глупавият й мек кичур коса падна обратно и без щипката тя вече не изглеждаше толкова хубава. Бен си дръпна доста сериозно, но — „не кашляй, не кашляй“ — недостатъчно, за да усети семенцата дълбоко в гърлото си. Беше долнопробна трева, от която се напушваш гадно. Ставаш параноичен и бъбрив, вместо да се размекнеш. Бен имаше теория, че всички химически отпадъци от фермите се събират в почвата, а тези подли и ненаситни растения ги изсмукват. Заразяват се с химикали, всички инсектициди и яркозелените торове нахлуват в гънките на дробовете и на мозъка му.

Момичето го наблюдаваше с онзи отнесен поглед, който имаше и Деби, след като твърде дълго е стояла пред телевизора, като че ли искаше да каже нещо, но я мързеше да си размърда устата. На Бен му се прииска да хапне.

Дяволът никога не е гладен. Това си помисли най-неочаквано, думите изникнаха в съзнанието му като молитва.

Алекс отново дърпаше струните на китарата си, нещо на „Ван Хален“, нещо на Ей Си Ди Си, песен на „Бийтълс“, после изведнъж засвири „О, малкият Витлеем“, а от звучните акорди Бен усети как главата го заболява още по-силно.

— Ей, без коледни песни, на Бен не му харесва — провикна се Майк.

— Мамка му, той кърви! — съобщи момичето.

Раната на челото му се беше отворила и кръвта се стичаше по лицето му върху панталоните. Момичето му подаде салфетка от някаква закусвалня, обаче той отблъсна ръката й и размаза кръвта по лицето си като бойна окраска.