Гиллиан Флинн - Мрак

Нуждаеше се от някакво облекчение. Бира и може би един джойнт, за да се поотпусне. Единственото място беше при Трей. Всъщност това не беше домът му, Трей никога не беше казал къде живее, обаче, когато не беше у Диондра, най-вероятно беше в „Къмпаунд“ по дългия черен път, който се отбива от шосе 41, с маклури от двете страни, после се стигаше до голяма окосена просека със склад от твърда ламарина. Цялата постройка дрънчеше на вятъра. През зимата вътре бръмчеше генератор само колкото да захрани няколко духалки и телевизор с лош сигнал. Върху пръстения под бяха метнати десетина килима като ярки вонящи петна, имаше и няколко подарени стари и грозни канапета. Хората се събираха да пушат край духалките, като че ли са огромни огньове. Всички пиеха бира — държаха кутийките навън на студено — и всички пушеха джойнт. Обикновено по някое време някой източваше до супера и в изблик на щедрост домъкваше няколко дузини буритос — някои претоплени, други още замразени. Ако им останеха, ги пъхваха в снега до бирите.

Бен не беше ходил там без Диондра, това беше нейната компания, обаче какво друго да прави? Ако се появи с разцепено чело, със сигурност щеше да получи поне неохотно кимване и кутийка бира. Може и да не бяха дружелюбни — Трей никога не се държеше с него приятелски — но по правило никого не отпращаха. Бен със сигурност щеше да бъде най-младият, макар че бяха имали и по-млади: веднъж се появи двойка с момченце, което беше голо, само по джинси. Докато всички се дрогираха, момченцето седеше мълчаливо на канапето, смучеше си палеца и зяпаше Бен. Повечето хора обаче бяха на двайсет, двайсет и една-две, на възраст, на която щяха да отидат в колеж, ако не бяха отпаднали в гимназията. Щеше да се отбие, току-виж го харесали и Диондра престане да му казва Примък (защото все се примъква) всеки път, когато го заведе там. Поне щяха да го пуснат да седи в ъгъла и да пие бира няколко часа.

Може би беше по-разумно да се прибере у дома, обаче майната му.

Складът целият се тресеше, когато Бен най-накрая пристигна с колелото си, вибрираше от китарен рефрен отвътре. Някой беше донесъл усилвател и свиреше оглушителния такт, докато ушите на всички не се свиха до иглени уши. Каквото и да свиреше, беше адски добро — някаква песен на „Венъм“, идеална за настроението на Бен. ДумтаратакаДУМ! Беше като тътен от приближаващи се конници, грабители и мародери. Звукът на хаоса.

Остави колелото си навън на снега, разтърси ръце и раздвижи врата си. Главата вече го болеше, някаква кънтяща болка, която не можеш да пренебрегнеш като обикновено главоболие. И беше адски гладен. Беше сновал по шосето, опитвайки да се убеди да завие към склада. Трябваше му убедителна история за раните по лицето, нещо, което нямаше да предизвика гадости като ауууу, бебчето паднало от колелото . Мечтаеше си Трей или Диондра да се появят тъкмо навреме, за да го вкарат вътре, голяма работа, всички ще се усмихват и ще му подават пиячка, когато влезе през вратата.

Обаче трябваше да го направи сам. Виждаше на километри заснежената равнина — не идваха никакви коли. Бутна вратичката с ботуша си и се вмъкна вътре, а китарата продължаваше да се блъска в стените като затворено в клетка животно. Бен и друг път беше виждал типа, които свиреше. Твърдеше, че навремето пътувал с турнето на „Ван Хален“, обаче не разкриваше много подробности за живота на пътя. Плъзна поглед покрай Бен, без да го забележи, и очите му се зареяха към въображаема публика. Имаше четирима типове и едно момиче, всички с прегорени странни коси, всичките по-възрастни, подаваха си един джойнт, отпуснати върху квадратите на килимите. Почти не го погледнаха. Най-грозният тип беше сложил ръка върху хълбока на момичето, а тя се беше изтегнала в скута му като котка. Имаше обеца на носа, а лицето й беше червено от акне и беше адски друсана.

Бен обиколи помещението — имаше просторно празно място между вратата и квадратите с килими — и седна на тънка зелена постелка на малко повече от метър от групата, като ги гледаше с кос поглед, за да може да кимне. Никой не ядеше, нямаше храна. Ако беше Трей, щеше да поклати глава и да каже: „Я ме уредете с малко от това!“, поне щеше да попуши с тях.

Китаристът Алекс всъщност беше доста свестен. Другото, което искаше Бен, беше китара, „Флойд Роуз Тремоло“. Беше се полигавил с една в Канзас Сити, когато с Диондра влязоха в магазин за китари, и му стана приятно, това можеше да го научи. Поне достатъчно добре, за да свири няколко адски готини парчета, да дойде тук и да разтърси склада. Всичките му познати ги биваше в нещо, дори това нещо да беше пилеенето на пари, както правеше Диондра. Когато й разказваше за неща, които иска да научи, които иска да направи, тя се смееше и казваше, че от него се очаква единствено да взема прилична заплата.