Гиллиан Флинн - Мрак

— Толкова се вбесил, че решил да избие цялото семейство? В това няма никакъв смисъл.

— Този тип е лежал три години за убийство като по-млад, ето това открих — с всичка сила замерил с топка за билярд някакъв тип и го убил. Бил доста избухлив. Ако Лу Кейтс е смятал, че дъщеря му е била насилена, сигурен съм, че се е разярил. А после е изрисувал пентаграмите и другите неща, за да отклони подозрението от себе си.

— Мммм, няма логика. — А наистина ми се искаше да има.

— Няма логика извършителят да е брат ти. Това е налудничаво, много налудничаво престъпление, в него много неща нямат логика. Затова хората са толкова обсебени от тези убийства. Ако имат логика, няма да са загадка, нали?

Не отговорих. Така беше. Заиграх се със солницата и пиперницата, които бяха учудващо хубави за закусвалия.

— Не мислиш ли, че поне си струва да проверим? — притисна ме Лайл. — Това огромно и ужасно обвинение избухва в същия ден, в който с убито семейството ти?

— Да, струва ми се. Ти си шефът.

— Тогава, докато успееш да откриеш Ранър, виж дали няма да придумаш някого от семейство Кейтс да говори с теб. Петстотин долара, ако са Криси или Лу. Искам да проверя дали разказват същата история за Бен. Дали не ги мъчи съвестта, нали разбираш? Искам да кажа, това със сигурност е лъжа, нали?

Отново се почувствах несигурна. Точно в този момент нямаше нужда увереността ми да бъде поставяна на изпитание. Въпреки това се вкопчих в едно странно успокоение — Бен никога не беше насилвал сексуално мен. Ако е насилвал деца, нима нямаше да започне с момиченцето у дома?

— Добре.

— Добре — повтори Лайл.

— Обаче не съм сигурна, че ще ми провърви повече, отколкото на теб. Искам да кажа — аз съм сестрата на младежа, за когото твърдят, че я е насилил.

— Е, аз опитах и не стигнах до никъде — сви рамене Лайл. — Не ме бива в тези неща.

— Какви неща?

— Тънките работи.

— О, мен определено ме бива.

— Отлично. Ако успееш да уговориш среща, бих искал да дойда.

Мълчаливо вдигнах рамене, изправих се с намерението да го оставя да плати сметката, но той извика името ми, преди да съм направила и три стъпки:

— Либи, знаеш ли, че солниците са в джоба ти?

Спрях за секунда, чудейки се дали да не се престоря на учудена — о, божичко, толкова съм разсеяна. Вместо това само кимнах и се измъкнах през вратата. Трябваха ми.

Лайл беше открил майката на Криси Кейтс в Емпория, Канзас, където тя живееше с втория си съпруг, от когото имаше втора дъщеря почти двайсет години след първата. Лайл й беше оставил няколко съобщения през предишната година, но тя не му беше отговорила. Само толкова беше успял да постигне.

Никога не оставяй съобщение на човек, с когото наистина искаш да се свържеш. Не, продължавай да звъниш и да звъниш, докато някой не ти вдигне — от гняв, от любопитство или от страх — и тогава изстреляй нещо, което да задържи човека на телефона.

Звъних на майката на Криси дванайсет пъти, преди тя да вдигне, а после на един дъх изрекох:

— Обажда се Либи Дей, малката сестра на Бен Дей, помните ли Бен Дей?

После чух как влажни устни се отлепват една от друга и тънко гласче промърмори:

— Да, помня Бен Дей. За какво става дума, моля? — Като че ли бях продавачка от телемаркет.

— Бих искала да поговоря с вас или с някого от семейството ви за обвиненията, които дъщеря ви Криси е отправила към Бен.

— Ние не обсъждаме това… как се казвахте… Лизи? Омъжена съм повторно и нямам почти никаква връзка с предишното си семейство.

— Знаете ли как мога да се свържа с Лу или с Криси Кейтс?

Тя изпусна въздишка като клъбце дим.

— Лу сигурно е в някой бар някъде в щата Канзас. А Криси? Тръгнете на запад по И-70, малко след Кълъмбия. Завийте наляво към някой от стриптийз клубовете. И не ми се обаждайте повече.

2 януари 1985 г.

12:51 ч.

Той взе парче розов картон от легенчето на Криси, сгъна го на две и написа: „Коледната ваканция е и аз мисля за теб — познай кой е?“. И отдолу се подписа като Б. Тя адски щеше да се зарадва. Позачуди се дали да не вземе нещо от легенчето на Криси и да го прехвърли в това на Либи, но се отказа. Щеше да е подозрително, ако Либи се появи с нещо хубаво. Колко ли се подиграваха в училище на него и на сестрите му? Трите момичета си поделяха гардероб и половина, Мишел носеше старите му пуловери, Деби обличаше каквото успее да отмъкне от Мишел, а Либи носеше останалото: закърпени сини момчешки джинси, лекьосани бейзболни пуловери, евтини плетени рокли, разтегнати от корема на Деби. Това беше разликата с Криси. Всички дрехи й бяха по мярка. И тези на Диондра, с нейните безупречни джинси. Ако панталоните й бяха изсветлели или на бели петна, това се дължеше на факта, че такава е последната мода — те така си бяха купени. Диондра имаше голяма издръжка — няколко пъти го беше водила на пазар, вдигаше дрехи пред тялото му, като че ли е бебе, и му нареждаше да се усмихне. Щял да си ги изработи после, и му намигваше. Той не беше сигурен дали мъжът трябва да позволява на жената да му купува дрехи, не беше сигурен дали е гот. Господин О’Мали от заниманията постоянно се шегуваше за новите дрехи, които съпругата му го карала да носи, обаче господин О’Мали беше женен. Както и да е. Диондра го харесваше в черно, а Бен нямаше пари да си купи нищо. Проклетата Диондра пак му се беше наложила.