Гиллиан Флинн - Мрак

— Ако искате, мога да запиша съобщението ви, а да дадете адреса си само на мен — разумно предложи Бърт Нолан. — А щом Ранър ви напише писмо, аз мога да го изпратя вместо него и той изобщо няма да разбере пощенския код. Много роднини постъпват така. Печално, но необходимо. — Някъде отзад автомат за безалкохолно с дрънчене изплю някаква кутийка, някой попита Нолан дали иска и той отговори: „Не, благодаря, опитвам се да ги намаля“ с внимателния тон на градски лекар. — Искате ли да постъпим така, госпожице? Иначе трудно ще се свържете с него. Както ви казах, той няма да стои до телефона и да чака да го потърсите отново.

— И не ползва имейл.

— Не, опасявам се, че няма имейл — изсумтя Нолан.

Не знам Ранър да си е падал по писането на писма, обаче винаги повече пишеше, отколкото се обаждаше по телефона, затова роших, че ще е най-добре да отида до Оклахома и да почакам на някое от леглата на Бърт Нолан.

— Ще му предадете ли, че искам да поговорим за Бен и за онази нощ? Мога да дойда да се срещна с него, ако ми даде един ден.

— Добре… значи казвате: за Бен и за онази нощ?

— Точно така.

Знаех си, че Лайл ще се отнесе твърде самодоволно към обрата в отношението ми към Бен — полувъзможен евентуален обрат. Представях си го как се обръща към феновете от Клуба на следователя, облечен с някое от нелепите си тесни сака, и им обяснява как ме е убедил да отида да се срещна Бен. „Отначало тя отказваше, мисля, че се страхуваше от онова, което може да открие за Бен… и за себе си“. И всички онези лица, които се извръщат към него, толкова щастливи от стореното. Това ме дразнеше.

Всъщност исках да разговарям с леля Даян. Даян, която се грижеше за мен от седмата до единайсетата ми година като малолетно сираче. Тя първа ме прибра в дома си, прие ме в мобилния си дом с куфарите с вещите ми. Дрехи, любима книжка, но никакви играчки. Мишел прибираше всички кукли при себе си нощем — наричаше го пижамено парти — и ги беше опикала, докато я бяха душили. Още помня книжката за стикери, която Даян ни подари в деня на убийствата — цветя, еднорози и котенца — и винаги съм се питала дали и тя е била в онази съсипана купчина.

Даян не можеше да си позволи нов дом. А парите от застраховката живот на мама отидоха за приличен адвокат на Бен. Даян каза, че мама би искала така, но го каза с изопнато лице, като че ли хубавко би си поговорила с мама, ако можеше. Така че за нас не останаха никакви пари. Понеже бях дребничка, можех да спя и в килер за перална машина или за сушилня. Даян дори го боядиса за мен. Тя работеше извънредно, водеше ме в Топека на терапия, стараеше се да бъде нежна с мен, макар да си личеше, че за нея е мъчително да ме прегръща, защото съм жалко напомняне за убитата й сестра. Ръцете й ме обгръщаха като обръч, като че ли просто на игра се опитваше да ме обгърне, но се стремеше почти да не ме докосва. Обаче всяка сутрин ми казваше, че ме обича.

През следващите десет години аз два пъти съсипах колата й, два пъти й чупих носа, крадях и продавах кредитните й карти и убих кучето й. Това с кучето в крайна сметка я съсипа. Беше взела Грейси, рошав пес, малко след убийствата. Кучето джафкаше, беше голямо колкото ръката на Даян от лакътя до китката и леля ми го обичаше повече от мен, или поне аз така го чувствах. Години наред ревнувах от кучето, наблюдавах как Даян реше Грейси, как големите й мъжки ръце стискат розовия пластмасов гребен, гледах я как разплита сплъстената козина, как вади от портфейла си снимка на Грейси, а не моя. Кучето се беше вманиачило по стъпалото ми — онова, дето е само с два пръста, втория и кутрето, тънички и изкривени. Грейси постоянно ги душеше, сякаш знаеше, че нещо не е наред. И от това не ми ставаше по-симпатична.

Бях наказана за нещо през лятото между втората и третата ми година в гимназията и докато Даян беше на работа, седях в горещата каравана и гневът ми към кучето растеше все повече и повече, а самото животно ставаше все по-раздразнително. Отказвах да го разхождам, затова то обикаляше като лудо от канапето до кухнята, после до килера, през цялото време джафкаше и ми гризеше крака. Свих се на кълбо, кипяща от ярост, и се престорих, че гледам някаква сапунка, но вместо да ме остави на гнева ми, Грейси спря след едно кръгче и ме ухапа по кутрето на осакатения крак — просто го стисна със зъбите си и го разклати. Помня, че си помислих: „Ако това куче отхапе един от последните ми пръсти…“ После се вбесих на нелепия си вид: на лявата си ръка имах чуканче, на което мъж никога нямаше да сложи брачна халка, а заради осакатеното си дясно стъпало постоянно се клатушках като моряк на сушата. Момичетата в училище наричаха пръста ми „бучка“. Това беше още по-зле, звучеше едновременно чудато и гротескно, нещо, на което да се изкискаш и бързо да отместиш поглед. Неотдавна един лекар ми каза, че вероятно ампутациите изобщо не са били необходими, „… просто някой прекалено амбициозен провинциален лекар“. Стиснах Грейси през корема и усетих гръдния й кош под пръстите си — хладно, потръпващо, малко нещо. Треперенето само ме разгневи още повече и изведнъж рязко я дръпнах от пръста си — заедно с плътта — и я запокитих с всичка сила към кухнята. Тя се удари в острия ръб на плота, свлече се на тръпнеща купчинка и кръвта й рукна по линолеума.