Гиллиан Флинн - Мрак

— Искам веднага да се прибере.

— Добре, тогава да започнем да звъним. Дай ми списък на приятелите му и се заемам да ги прозвъня.

— Вече дори не познавам приятелите му — каза Пати. — Днес сутринта говореше с някого, обаче не ми каза с кого.

— Да опитаме с копчето за повторно набиране.

Сестра й изсумтя, стъпка пакета от цигарите с ботуша си, вдигна Пати от стола и я заведе вътре. Даян нареди на момичетата да останат в стаята си, когато видя вратата на стаята им да се открехва, запъти се към телефона и решително натисна кончето с пръст като наденичка. От слушалката се разнесоха мелодичните звуци на набрания номер — бибийпбийпбибийп — и още преди края Даян затвори.

— Моят номер.

— О, да, звъннах след закуска да проверя кога ще дойдеш.

Двете сестри седнаха на масата и Даян наля по още една чаша кафе. Снегът осветяваше кухнята ослепително като прожектор.

— Трябва да приберем Бен у дома — каза Пати.

Сега

Заплесната като ученичка, потеглих към вкъщи, мислейки за Бен. Още от седемгодишна ме връхлитат едни и същи картини от зловещата къща: Бен с черната си коса и гладкото си лице, стиснал в ръцете си брадва, се втурва по коридора към Деби, а от стиснатите му устни се чува някакво мънкане. Лицето на Бен, опръскано с кръв, крещящо, пушката, която се повдига към рамото му.

Бях забравила, че някога той си беше просто Бен, стеснителен и сериозен, със странните му изблици на смях. Просто Бен, брат ми, който не би могъл да извърти онова, което казваха. Което аз казах.

На един светофар с кипнала кръв се пресегнах зад седалката си и грабнах някакъв плик от стара сметка. Над целофаненото прозорче написах: „Заподозрени“. После написах: „Ранър“. После спрях. Написах: „Някой, който има зъб на Ранър? Някой, на когото Ранър дължи пари?“ Ранърранърранър . Всичко водеше към Ранър. Онзи мъжки глас, който крещеше в къщата ни през онази нощ, можеше да е на Ранър или на враг на Ранър, точно както можеше да е и на Бен. Имах нужда това да е истина и да е доказуемо. Обзе ме паника: не мога да живея така — Бен да лежи в затвора, а аз да изпитвам безкрайна вина. Имах нужда всичко да свърши. Трябваше да разбера. Аз, аз. Още съм толкова предсказуемо себична.

Докато подминавах отклонението към нашата ферма, отказах да погледна.

Спрях на една бензиностанция извън Канзас Сити, заредих с бензин, купих си една пръчка сирене „Велвита“, кока-кола, бял хляб и гранулки за старата ми гладуваща котка. После се прибрах у дома в Ей там някъде, спрях горе на склона, излязох от колата и изгледах двете възрастни жени от отсрещната страна на улицата, които никога не ме поглеждаха. Седяха на верандата и се люлееха както винаги, макар да беше студено, сковано обърнали глави напред, да не би случайно да им попреча на гледката. Застанах с ръце на хълбоците на върха на възвишението и зачаках някоя от тях най-сетне да не издържи. После махнах величествено — както махат пастирите от стария Див запад. Сбръчканото бабе ми кимна, аз влязох вътре и нахраних горкия Бък, усещайки в себе си триумфално мехурче.

Докато още имах сили, намазах яркожълта горчица върху белия хляб, отгоре сложих дебели кашкави парчета сирене и изгълтах сандвича, а едновременно преговарях с три различни, но еднакво отегчени телефонистки да ме свържат с пансиона на Бърт Нолан за мъже. Трябва да добавя и това към списъка с евентуални свои професии за стария Джим Джефрис: телефонистка. Помня, че когато бях малка, другите момиченца искаха да станат точно такива, телефонистки, обаче не помня защо.

Тънък слой хляб бе залепнал за небцето ми, когато най-накрая се свързах с нечий глас от пансиона на Бърт Нолан и с учудване установих, че е самият Бърт Нолан. Допусках, че щом домът носи неговото име, човекът вече е мъртъв. Осведомих го, че се опитвам да намеря Ранър Дей, и той млъкна.

— Ами той ту идва, ту заминава, през последния месец повечето време го няма, но ще се радвам да му предам съобщение — каза Бърт Нолан с глас като стар автомобилен клаксон. Казах му името си — явно изобщо не ме позна — и започнах да му диктувам номера си, когато той ме прекъсна:

— О, той няма да може да води междуградски разговор, още отсега ви казвам. Мъжете тук много обичат да пишат писма. По пощата, нали разбирате? Марката струва по-малко от петдесет цента и не се налага да чакаш на опашка за телефона. Искате ли да оставите адрес?

Не исках. Потръпнах при мисълта как Ранър се качва с трополене по стълбите ми с твърде големите си официални боти, вдигнал мръсните си ръце на кръста и ухилен, все едно ме е победил в някаква игра.