Гиллиан Флинн - Мрак

— Трудно ми е да реша какво да кажа за три минути. Ако са две минути, започваш да кроиш план за следващото посещение. Пет минути ти дават възможност да довършиш разговора. Три минути? — Той издаде напред устните си и издаде малинов звук. — Наистина се надявам да дойдеш пак, Либи. Забравил бях колко съм носталгичен. Ти изглеждаш досущ като нея.

2 януари 1985 г.

11:31 ч.

Тя се оттегли в банята, след като Лен излезе, а угодническата му усмивка продължаваше да й въздейства противно, предлагаше й помощ, която тя знаеше, че не иска. Момичетата се изсипаха от спалнята си веднага щом чуха вратата да се затваря, и след кратко съвещание пред вратата на банята решиха да я оставят на мира и да се върнат пред телевизора.

Пати притискаше мазния си корем, потта й беше станала студена. Фермата на родителите й вече я нямаше. Усети виновното свиване на корема, защото открай време си беше добро момиче и постоянно се страхуваше да не разочарова родителите си — моля те, господи, не допускай те да разберат! Бяха й поверили това място, а тя не се беше справила. Представи си ги горе, на небето, баща й е прегърнал майка й, докато двамата я гледат и клатят глави: „Как изобщо ти хрумна такова нещо?“. Любимата забележка на майка й.

Щеше да се наложи да се преместят в друг град. В Кинаки нямаше апартаменти, а щеше да се наложи да се натъпчат в апартамент, докато тя си намери работа в някой офис, ако изобщо успее. Открай време изпитваше съжаление към хората, които живеят в апартаменти и са принудени да слушат препирните и крясъците на съседите си. Краката й омекнаха и Пати изведнъж се озова на пода. Нямаше сили да напусне фермата, никога. Изразходва ги всичките през последните няколко години. Понякога сутрин не можеше дори да стане от леглото, физически не бе в състояние да измъкне крака изпод завивката и момичетата трябваше да я издърпват, да я бутат с пети, затова, докато им даде да закусят и ги приготви за училище, тя вече копнееше да умре. От бърза смърт, от инфаркт някоя нощ или от внезапно пътно произшествие. Майка на четири деца, прегазена от автобус. А децата, осиновени от Даян, която няма да им позволява по цял ден да се излежават по пижами, ще ги води на лекар, когато са болни, и няма да ги оставя на мира, докато не изпълнят домашните се задължения. Пати беше дребничка жена, нерешителна и слаба, бързо се въодушевяваше и още по-бързо се обезсърчаваше. Даян трябваше да наследи фермата. Обаче тя не искаше, осемнайсетгодишна замина и описа весела кръгова траектория, в края на която стана рецепционистка в лекарски кабинет в Шийбъртън, само на петдесетина километра от дома, но все пак на разстояние.

Родителите им приеха стоически заминаването на Даян, като че открай време е било част от плана. Пати помнеше как, докато учеха в гимназията, всички отидоха да я гледат като мажоретка през една дъждовна октомврийска вечер. Пътуваха с колата три часа навътре в Канзас, почти в Колорадо, освен това ръмеше упорито през целия мач. Когато мачът приключи (Кинаки изгуби), на игрището бяха останали двамата й родители с прошарени коси и сестра й, три плътни силуета, увити в груби вълнени палта, които се втурнаха към нея усмихнати и толкова горди и признателни, все едно Даян бе излекувала някого от рак, присвили очи зад трите си чифта мокри от дъжда очила.

Ед и Ан Дей вече бяха покойници, бяха починали рано, но не неочаквано, Даян беше управител на същия онзи лекарски кабинет и живееше в къща на колела в спретнат паркинг за каравани с цветя отстрани.

— Животът ми е достатъчно хубав — казваше тя. — Не си представям да поискам нещо различно.

Такава си беше Даян. Способна. Помнеше дребните лакомства, които са харесали на момичетата, никога не забравяше всяка година да им купи фланелките с лозунга на Кинаки: „Кинаки! Сърцето на Америка!“ Тъкмо Даян съчини пред момичетата, че името означава Малка вълшебница на индиански, а те толкова се възторгнаха, че Пати така и не им каза, че то означава скала, гарван или нещо подобно.

Клаксонът на колата на Даян нахлу в мислите й с обичайното си празнично ту-ту-ту.

— Даян! — изписка Деби и Пати чу как трите момичета хукнаха към предната врата, представи си опашлетата им и долнищата на пижамките, а после си представи, че те продължават да тичат право към колата, Даян заминава с тях и Пати остава сама в къщата, където ще накара всичко да притихне.

Надигна се от пода и изтри лице с плесенясала кърпа. Лицето й винаги беше червено, очите й винаги бяха розови, така че не личеше да е плакала — единственото предимство на това да изглеждаш като одран плъх. Когато отвори вратата, сестра й разопаковаше три хартиени плика с консервирана храна и беше изпратила момичетата да донесат останалото от колата й. Пати вече свързваше миризмата на кафявите хартиени пликове с Даян — от толкова отдавна им носеше храна сестра й. Идеалният пример за проваления живот на Пати: живееше във ферма, но никога нямаше достатъчно храна.