Гиллиан Флинн - Мрак

От другата страна на стъклото той взе слушалката, прокашля се, после сведе поглед, понечи да каже нещо и млъкна. Близо минута гледах темето му. Когато Бен вдигна поглед, видях, че плаче — две сълзи се стичаха от очите му по бузите. Изтри ги с опакото на ръката си, после се усмихна с треперещи устни.

— Боже, изглеждаш точно като мама — избъбри на един дъх, изстреля думите, после се закашля и изтри още сълзи. — Не го знаех. — Очите му се стрелкаха между лицето ми и ръцете му. — О, боже, Либи, как си?

Прочистих гърлото си и отговорих:

— Добре, струва ми се. Реших, че е време да дойда да те посетя. — Наистина приличам на мама донякъде, помислих си. Наистина. И после си помислих: големият ми брат, и изпитах същата гордост в гърдите си, която изпитвах и като дете. Той изглеждаше почти като преди, същото бледо лице, чипият нос на семейство Дей. Дори не беше пораснал много след убийствата. Като че ли през онази нощ растежът му беше прекъснал. Като че ли растежът и на двама ни беше секнал. Той умее да те разиграва, предупредих се мислено. После прогоних тази мисъл.

— Радвам се, радвам се — каза Бен, все още забол поглед отстрани в ръката си. — Много си мислех за теб през годините, чудех се как си. Така прави човек тук… мисли и се чуди. От време на време някой ми пишеше за теб. Обаче не е същото.

— Не е — съгласих се. — Добре ли се отнасят с теб? — попитах глупаво, с изцъклени очи, и неочаквано се разплаках, а единственото, което исках да кажа, беше съжалявамсъжалявамсъжалявам… обаче не казах нищо, а се вгледах в съзвездието от пъпчици до ъгъла на устните на Бен.

— Добре съм, Либи, Либи, погледни ме. — Очите ми срещнаха неговите. — Добре съм. Наистина. Тук завърших гимназия, а това е повече, отколкото сигурно щях да постигна навън, и сега следвам в колеж. Английски. Чета Шекспир, мамка му. — Издаде гърления звук, който открай време се опитваше да пробута за смях. — Воистина, мръсно мъниче.

Не знаех какво означава последната фраза, обаче се усмихнах, защото това се очакваше от мен.

— Боже, Либи, мога да те изпия с поглед. Представа нямаш колко се радвам да те видя. Боже, съжалявам. Толкова приличаш на мама, сигурно непрекъснато ти го казват?

— Кой ще ми го казва? Няма никого. Ранър замина, не знам къде е, с Даян не си говорим. — Искаше ми се да му стане мъчно за мен, да поплавам малко в огромния си басейн на съжалението. Ето ни, последните двама Дей. Ако ме съжалеше, щеше да му е по-трудно да ме обвинява. Сълзите продължиха да напират и вече ги оставих на воля. През два стола индианката се сбогуваше със сина си, а плачът й беше толкова дълбок, колкото гласа.

— Самичка си, така ли? Не е хубаво. Трябваше да се погрижат по-добре за теб.

— Ти да не си се преродил? — избъбрих с мокро лице. Бен се намръщи неразбиращо. — Какво? Прощаваш ли ми? Не би трябвало да се държиш мило с мен.

Обаче копнеех за това, изпитвах нужда от облекчение, все едно оставях гореща чиния.

— Нее, не съм чак толкова добър — отговори той. — Изпитвам много гняв към много хора, просто не към теб.

— Но… — преглътнах аз риданието си като дете. — Показанията ми. Мисля, че сигурно… не знам, не знам… — Би трябвало да е той, напомних си.

— А, това ли? — Каза го, като че ли е дребно неудобство, някаква пречка за лятната отпуска, която е най-добре да забравим. — Не си чела писмата ми, нали?

Опитах се да му обясня с нелепо свиване на рамене.

— Ами показанията ти… Учудих се само, че някои хора ти повярваха. Аз не се убедих. Ти беше поставена в напълно откачена ситуация. А и винаги си била малка лъжкиня. — Той отново се засмя, аз също се засмях — кратко и еднакво, сякаш и двамата ни мъчеше една и съща кашлица. — Не, сериозно, как така ти повярваха? Искаха да ме вкарат в затвора на всяка цена и този факт само го доказва. Проклетата дребна седемгодишна. Боже, толкова беше мъничка… — Очите му се отклониха надясно унесено. След това Бен се овладя. — Знаеш ли какво си мислех онзи ден, и аз не знам защо? Мислех си за скапаното порцеланово зайче, което мама ни караше да слагаме върху тоалетната.

Поклатих глава — нямах представа за какво говори.

— Не помниш ли зайчето? Защото тоалетната не работеше добре, ако я използвахме два пъти за един час, казанчето не пускаше вода. Затова, ако някой беше ходил по голяма нужда, докато казанчето не работи, трябваше да затвори капака и да сложи отгоре зайчето, за да не би друг да го вдигне и да се натъкне на тоалетна чиния, пълна с лайна. Защото вие щяхте да се разпищите. Не мога да повярвам, че не си го спомняш. Беше толкова глупаво, толкова се дразнех. Лудост беше да ползвам обща баня с всички вас и ми беше дошло до гуша да живея в къща с неработеща тоалетна, затова бях бесен на зайчето. Зайчето — засмя се той със сдържания си смях, — имах чувството, че това зайче ме унижава по някакъв начин. Лишава ме от мъжественост. Приемах го много лично. Като че ли мама трябваше да намери за мен фигурка на кола или някакво оръжие. Боже, така се вбесявах от зайчето. Стоях до тоалетната и си мислех: „Няма да сложа зайчето“, а после на излизане си казвах: „По дяволите, трябва да сложа зайчето, иначе някоя от тях ще влезе и ще се разнищи…“ — ама колко пронизително пищяхте само, Ааауууууу! — а на мен не ми се разправя с това, така че ето го проклетото зайче върху проклетата тоалетна! — Той отново се засмя, обаче споменът му струваше скъпо, защото лицето му беше почервеняло, а носът му целият се изпоти. — За такива неща си мислиш тук. Странни работи.