Гиллиан Флинн - Мрак

Прерових паметта си за това зайче, мислено прехвърлих предметите в банята, но нищо не се получи, само шепа вода.

— Извинявай, Либи, това е странен спомен, не биваше да ти го сервирам така.

Опрях върха на единия си пръст в основата на стъклото и казах:

— Няма нищо.

Помълчахме малко, преструвайки се, че слушаме несъществуващ шум. Тъкмо започвахме, а времето за посещението почти изтече.

— Бен, може ли да те попитам нещо?

— Да, струва ми се. — Лицето му стана безизразно, подготви се.

— Не искаш ли да излезеш от тук?

— Разбира се.

— Тогава защо не кажеш на полицията алибито си за онази нощ? Няма начин да си спал в плевнята.

— Просто нямам добро алиби, Либи. Нямам. Случва се.

— Защото навън беше много под нулата. Помня. — Пъхнах останалия наполовина пръст под плота, размърдах пръстите на дясното си стъпало.

— Знам, знам, не можеш да си представиш — извърна лицето си той. — Не можеш да си представиш колко седмици, години съм прекарал тук, мечтаейки да бях направил всичко различно. Сигурно мама, Мишел и Деби нямаше да са мъртви, само ако бях… мъж. А не глупаво дете. Да се крия в плевнята, сърдит на мама. — Една сълза капна върху телефонната слушалка, сякаш я чух: туп! — Нямам против да бъда наказан за онази нощ… Чувствам се… добре.

— Но… не разбирам. Защо си се държал толкова… неотзивчиво към полицията?

Бен сви рамене и после лицето му отново се превърна в посмъртна маска.

— О, боже, аз само… бях толкова неуверено дете. Бях на петнайсет, Либи, на петнайсет. Още не знаех какво означава да си мъж. Ранър със сигурност не ми помогна да го разбера. Бях хлапе, на което никой не обръщаше много внимание, а изведнъж хората започнаха да се държат с мен така, все едно ги плаша. Просто ей така, за нула време, се превърнах в зрял мъж.

— В зрял мъж, обвинен, че е избил семейството си.

— Наречи ме глупак, ако искаш, Либи, моля те, направи го. За мен нещата бяха прости — твърдях, че не съм го направил, знаех, че не съм го направил — не знам, защитен механизъм? — просто не го приемах толкова сериозно, колкото би трябвало. Ако реагирах така, както всички очакваха от мен, сигурно нямаше да съм тук. Нощем плачех във възглавницата, обаче гледаше ли ме някой, се правех на силен. Откачено е, разбирам го, повярвай. Обаче никога не бива да изправяш петнайсетгодишен младеж на свидетелското място в съдебна зала, пълна с хора, които той познава, и да очакваш от него да се облива в сълзи. Разбира се, бях убеден, че ще ме оправдаят, а после в училище ще ме приемат като голяма работа. Представи си, мечтаех си за такава тъпотия. Нито за миг не съм допускал, че има опасност… всичко да приключи по този начин. — Той отново се разплака и отново изтри бузата си. — Явно вече не ми пука дали някой ме вижда да плача.

— Трябва да оправим това — казах накрая.

— Няма да се оправи. Либи, не и ако не намерят кой го е извършил.

— Трябват ти нови адвокати, които да поемат случая — разсъдих. — Сега толкова неща могат да се направят с ДНК… — ДНК, звучеше ми като някакъв вълшебен химически елемент, като някаква светеща глезотия, която неизменно измъква хората от затвора.

Бен се засмя през стиснати устни, както правеше, като бяхме деца, за да ти развали удоволствието.

— Говориш като Ранър — каза Бен. — Почти през две години получавам писмо от него: ДНК! Трябва да вземем от онова ДНК… Като че ли имам цяло шкафче с ДНК и просто не искам да го деля с никого! ДНК! — провикна се отново той и изимитира налудничавото ококорено клатене на глава на Ранър.

— Знаеш ли къде е сега?

— Последното му писмо беше от пансиона за мъже на Бърт Нолан някъде в Оклахома. Помоли ме да му изпратя петстотин долара, за да продължи да рови за моето благо. Който и да е Бърт Нолан, ще проклина деня, в който е позволил на Ранър да се настани в дома за стари хора. — Почеса се по ръката и вдигна ръкава си само колкото да видя татуировката на женско име. Завършваше на -оли или на -или . Постарах се да му дам да разбере, че съм забелязала.

— А това ли? Стара тръпка. Започнахме да си пишем. Внуших си, че я обичам, че ще се оженя за нея, обаче огънят поугасна и се оказа, че тя не иска да си има вземане-даване с тип от затвора до края на живота си. Да ми беше казала, преди да си направя татуировката.

— Сигурно е боляло.

— Е, не сърбеше.

— Имах предвид раздялата.

— О, и това беше гадно.

Надзирателят ни даде сигнал, че остават три минути, и Бен завъртя очи: