Гиллиан Флинн - Мрак

На телефонния стълб наблизо вятърът ветрееше залепена зърниста снимка на сериозна тийнейджърка, изчезнала през октомври 2007 година. През още две пресечки се натъкнах на съвсем същия стълб със съобщение за изчезнало момиче през юни 2008 година. И двете момичета бяха размъкнати и намръщени, което обясняваше защо не бяха получили същото отношение като Лизет Стивънс. Мислено си отбелязах да си направя хубава усмихната снимка, в случай че някога изчезна.

След още няколко минути се появи затворът в една широка, огряна от слънцето просека.

Не беше толкова внушителен, колкото си представях — няколкото пъти, когато си го представях. Изглеждаше като просторна постройка от предградията и човек можеше да го обърка с местен филиал на компания за хладилници, може би дори с телекомуникационна централа, ако не беше бодливата тел върху зидовете. Кълбетата тел ми напомниха за телефонния кабел, заради който мама и Бен постоянно се караха към края, онзи, в който все се спъвахме. Деби беше кремирана с малък звездовиден белег на китката заради проклетия телефонен кабел. Изкашлях се силно само за да чуя някакъв звук.

Влязох в паркинга и усетих асфалтираната повърхност прелестно гладка, след като часове наред бях карала сред дупки. Паркирах и останах седнала — просто гледах, а колата ми цялата шумеше след пътуването. Вътре, между стените, се чуваха говор и викове на мъже, които бяха в почивка. Преглътнах водката, която ми запари лековито. Сдъвках веднъж два пъти парченце ментова дъвка, после го изплюх в опаковката от един сандвич и усетих как ушите ми се стоплят от алкохола. Бръкнах под пуловера и си разкопчах сутиена, усетих как гърдите ми провисват едри и надиплени на фона на звуците на убийците, които вкарваха кошове. Това беше един от съветите, които ми даде Лайл, заеквайки и внимателно подбирайки думите: „Ще имаш само един шанс да минеш през детектора за метал. Не е като на летището — не стават чудеса. Затова трябва да оставиш всичко метално в колата. Хммм, включително, хммм, жените… казват се банели, струва ми се… в сутиените. Те могат да се окажат проблем“.

Добре де. Напъхах сутиена в жабката и оставих гърдите си да се поклащат на воля.

Вътре надзирателите се държаха любезно, сякаш бяха гледали много учебни филми по вежливост: да, госпожо, насам, госпожо. В погледите им нямаше дълбочина, собственото ми отражение отскачаше от очите им обратно към мен като горещ картоф. Обиски, въпроси, да, госпожо, и много чакане. Врати се отваряха и затваряха, отваряха и затваряха, докато минавах през цяла поредица от тях, всяка с различна големина като метална Страна на чудесата. Подовете воняха на белина, а във въздуха миришеше на влага и на месо. Сигурно столовата беше наблизо. Заля ме противна вълна от носталгия, като си представих децата Дей и нашите субсидирани училищни хранения: едрогърдите разгорещени жени, които се провикваха „Безплатен обяд!“ към касата, докато ние минавахме с порция „Строганоф“ и мляко със стайна температура.

Помислих си, че Бен е избрал подходящ момент: ту отменяното, ту отново връщаното смъртно наказание в Канзас беше в мораториум по време на убийствата (стъписах се от смайващата си нова изразност „по времето на убийствата“ за разлика от „когато Бен уби всички“). Беше осъден на доживотен затвор. Поне не го убих. Вече стоях пред гладката като в подводница врата на залата за свиждания и чаках. „Няма какво друго, трябва да се направи“, това гласеше мантрата на Даян. Трябваше да престана да мисля за семейството. Надзирателят до мен, скован рус мъж, който ми спести празните приказки, изпълни увертюрата „след вас“.

Бутнах вратата и влязох вътре. Имаше редица от пет кабинки, в една, от които седеше набита индианка и разговаряше със своя син затворник. Черната коса на жената се спускаше по раменете й и й придаваше буен вид. Жената мърмореше нещо глухо на младия тип, който кимаше отривисто, притиснал слушалката към ухото си, свел очи.

Седнах през две кабинки и тъкмо се настаних и си поех дъх, когато Бен влетя през вратата като коте, залетяло се да избяга навън. Беше нисък, може би метър и седемдесет, а косата му беше станала тъмнорижава. Носеше я дълга до раменете, пъхната по момичешки зад ушите. С очилата си с телени рамки и оранжевия си гащеризон приличаше на усърден механик. Грейнал в усмивка. Седна, долепи едната си длан до стъклото и ми кимна да направя същото. Не можех, не можех да притисна длан към неговата, влажна като шунка до стъклото. Вместо това му се усмихнах леко и посегнах към слушалката.