Гиллиан Флинн - Мрак

Самият Бен не си помогна: нямаше алиби за убийствата; имаше ключ за къщата, в която не беше проникнато с взлом; и се беше скарал с мама същата сутрин. И се държа малко гадно. Когато прокурорите оповестиха, че той е поклонник на сатаната и убиец, Бен реагира с въодушевено обяснение на сатанинските ритуали, на конкретни песни, които харесва, защото му напомнят за преизподнята, и за огромната сила на сатанизма. („Той насърчава човек да прави онова, което му е приятно, защото всички ние в основата си сме животни“) В даден момент прокурорът помолил Бен да престане да си играе с косата си и да се държи сериозно, не „проумяваш ли колко сериозни са нещата?“

— Проумявам, че според вас са сериозни — отговорил Бен.

Не ми звучаха като думи на Бен, какъвто го помнех — моя мълчалив и затворен брат. Лайл беше сложил в папката и няколко снимки от процеса: Бен с черната му коса, хваната на опашка (защо адвокатите му не го бяха накарали да я подстриже?), напъхан в раздърпан костюм, неизменно ухилен подигравателно или напълно апатичен.

Е, Бен не си беше помогнал, обаче протоколите от процеса ме накараха да се изчервя. Но пък и се почувствах малко по-добре. Не аз бях виновна Бен да се озове в затвора (ако беше наистина невинен, ако наистина беше). Не, вината беше по малко на всички.

Седмица след като се съгласих да се срещна с Бен, предстоеше наистина да се видя с него. Карах към родния си град, където не бях стъпвала през последните дванайсет години, град, който, без да иска позволението ми, се беше превърнал в затворнически. Всичко стана много бързо и ме разтърси емоционално. Единственият начин да се кача в колата беше да не спирам да се уверявам, че няма да влизам в Кинаки, няма да минавам по дългия черен път, който ще ме отведе у дома, няма и няма. Не че домът ми още беше там, някой беше купил имота още преди години, незабавно беше съборил къщата, беше срутил стените, които майка ми разкрасяваше с евтини плакати с цветя, беше разбил прозорците, пред които бяхме дишали, докато чакаме да видим кой се задава по алеята, беше нацепил рамката на вратата, на която мама с молив отбелязваше с колко са пораснали Бен и сестрите ми, но за мен вече беше твърде изморена (само веднъж ме беше премерила: Либи — 96 см).

Шофирах три часа из Канзас, катерех се и се спусках по Флинт Хилс, после стигнах равнината, табелите, които ме канеха в залата на славата на „Грейхаунд“, в Музея на телефонията, да видя най-голямото кълбо от връв. И отново прилив на лоялност: би трябвало да ги посетя всичките, дори и само като плесница по лицето на ироничните пътешественици. Най-накрая се отклоних от магистралата, потеглих на север, на запад, на север и на запад по плетеницата от черни пътища, покрай които нивите представляваха точки от зелено, жълто и кафяво, пасторален поантилизъм. Приведох се над волана, засменях станции със сълзливи кънтри парчета и християнски рок и фъз. Анемичното мартенско слънце успя да сгрее колата и огря нелепо рижите корени на косата ми. Топлината и цветът отново насочиха мислите ми към кръвта. На предната седалка до мен имаше половинлитрово шише с водка, което смятах да изгълтам, когато стигна до затвора — самопредписана доза вцепенение. Нужно ми беше необикновено голямо усилие на волята, за да не изпия шишето още докато карам, с една ръка на волана и навела глава назад.

И като по силата на някакво вълшебство, точно когато си помислих: ето, вече съм наблизо, на широкия равен хоризонт се появи табела. Знаех точно какво ще пише: „Добре дошли в Кинаки: сърцето на Америка!“ с характерните за петдесетте години наклонени букви. И точно така стана, а аз забелязах откос в долния ляв ъгъл, където Ранър стреля от пикапа си преди десетилетия. Когато се приближих, установих, че дупките от куршуми са само в представите ми. Табелата беше спретната и нова, но със същия стар шрифт: „Добре дошли в Кинаки: сърцето на Америка!“ Не отстъпваха от лъжата, хареса ми. Тъкмо подминах табелата, ето ти следващата: „Държавен затвор в Кинаки, следващата отбивка вляво“. Подчиних се на инструкцията, като поех на запад през земите, където преди се намираше фермата на Евъли. Ха, така ви се пада, Евъли, помислих си, обаче не можех точно да си спомня защо Евъли бяха лоши. Помнех само, че са.

Забавих съвсем ход и запълзях по този нов път далеч извън града. Кинаки никога не е бил благоденстващо място — състоеше се предимно от кретащи ферми и оптимистични къщи от шперплат от времето на скандално краткия петролен бум. Сега беше още по-зле. Затворническият бизнес не беше спасил града. От двете страни на улицата имаше заложни къщи и паянтови домове, едва на десетина години, но вече разкривени. Слисани деца стърчаха насред мърляви дворове. Навсякъде се беше натрупала смет: опаковки от храна, сламки за пиене, цигарени фасове. На един тротоар, изоставен от някого, забелязах цял обяд — кутия от стиропор, пластмасова вилица, стиропорена чашка. В канавката наблизо се бяха разсипали пържени картофки с кетчуп. Дори дърветата бяха жалки: хилави, недоразвити и упорито отказващи да растат. В края на пресечката тантурест младеж и момиче седяха на пейка пред „Деъри Куин“ и зяпаха движението, все едно гледат телевизия.