Гиллиан Флинн - Мрак

От детската градина до осми клас Бен беше учил в началното училище в Кинаки и беше по-свързан с онази половина на сградата, отколкото с гимназиалната, където стоеше сега с полепнала по него смет.

Поколеба се дали да не отвори вратата и да не се залута в тишината от отсрещната страна и точно това направи. Просто да каже „здрасти“ на предишното си училище. Бен чу вратата да се затваря зад гърба му и се почувства по-спокоен. Стените бяха лимоненожълти и пред класните стаи имаше повече украса. Кинаки беше малко градче, така че във всеки клас имаше само по една паралелка. В гимназията беше различно, беше два пъти по-голяма, защото идваха и ученици от другите градове. Обаче в началното училище беше приятно и уютно. На едната стена забеляза усмихнато слънчице и отстрани пишеше „Мишел Д., 10 год.“. Имаше и рисунка на котка с жилетка и обувки с катарами — или пък бяха на високо токче — както и да е, котката се усмихваше и подаваше подарък на една мишка, която държеше торта за рожден ден. Либи Д., първи клас. Озърна се, но не забеляза нищо от Деби — сега, като се замисли, не беше сигурен, че това хлапе изобщо може да рисува. Веднъж се опита да помогне на майка им да изпекат сладки, дишаше шумно и обърка рецептата, а после изяде повече тесто, отколкото омеси. Деби не беше дете, чиито рисунки висят по стените.

По целия коридор имаше редици жълти шкафчета, в които учениците държаха личните си вещи, а името на всяко дете беше изписано върху хартиено тиксо. Надникна в шкафчето на Либи и намери ментов бонбон, наполовина изсмукан, и кламер. В шкафчето на Деби имаше кафяв плик за обяд, който миришеше гадно, а в това на Мишел — пликче изсъхнали флумастери. Надникна просто ей така в няколко други шкафчета и забеляза колко много повече неща има там. Кутии с по шейсет и четири пастела, механични колички и кукли, дебели топове картон, ключодържатели, книжки за стикери и пликчета с бонбони. Тъжно. Така се получава, като имаш повече деца, отколкото можеш да гледаш, помисли си той. Диондра все го повтаряше, когато той споменаваше колко им е трудно у дома: „Ами майка ти не е трябвало да ражда толкова бебета тогава“. Диондра беше единствено дете.

Бен се запъти обратно към гимназиалната страна на сградата и усети, че се заглежда към шкафчетата на петите класове. Ето я малката Криси, която си падаше по него. Беше написала името си с яркозелени букви и бе нарисувала маргаритка до него. Симпатично. Момиченцето беше голяма сладурана, като дете от реклама на зърнена закуска — с руса коса, сини очи и добре гледано. За разлика от сестрите му джинсите винаги й бяха по мярка, чисти и изгладени, блузките й бяха в тон с чорапите, с баретите или с нещо там. Дъхът й не миришеше на храна като на Деби, нито пък ръцете й бяха издрани като ръцете на Либи. Като ръцете на всички тях. Ноктите й винаги бяха лакирани в яркорозово — личеше си, че майка й ги е лакирала. Сигурно шкафчето й беше пълно с хубави кукли и с други играчки, които миришеха приятно.

Дори името й беше каквото трябва — Криси Кейтс си беше едно наистина хубаво име. В гимназията щеше да стане мажоретка, разпуснала дългата си руса коса на гърба, а после сигурно съвсем щеше да забрави, че е била луда по онова по-голямо момче на име Бен. Тогава той щеше да е на колко… на двайсет? Може с Диондра да дойдат от Уичита за някой мач, а тя, както си подскача, щеше да го забележи, да се усмихне с широката си бяла усмивка, да му махне въодушевено, пък Диондра щеше да се ухили и да каже: „Не стига ли, че половината жени в Уичита са влюбени в теб, ами се закачаш и с горките гимназистки?“.

Бен никога не се беше срещал с Криси — тя беше една година по-голяма от Мишел — обаче един ден в началото на учебната година го повикаха. Госпожа Найджъл, която открай време го харесваше, го придърпа да й помогне със занятията по рисуване в занималнята. Само за деня. Възпитателката, която ползвала обикновено, не се появила. Чакаха го у дома, обаче майка му нямаше да се ядоса, задето е помагал на малките — пък и беше много по-приятно да смесва боички, отколкото да разнася зор. Криси беше едно от поверените му деца, обаче не се интересуваше много от рисуването. Само движеше четката си, докато целия й лист не стана мръснокафяв.

— Нали знаеш на какво прилича? — попита той.

— На ако — отговори тя и се засмя.

Флиртуваше още от мъничка, но си личеше, че е родена сладурана, която просто приема, че хората я харесват. Е, Бен я харесваше. Разговаряха между дългите мълчаливи паузи.