Гиллиан Флинн - Мрак

— Злоупотребяваш значи. — И изведнъж го харесах повече.

2 януари 1985 г.

10:18 ч.

От фермата до град Кинаки с колело се стигаше за един час. Най-малко за един час, и то при добра скорост, когато дробовете ти не се нажежават от студ и по бузата ти не се стича кръв. Бен планираше работата си в училището тогава, когато сградата е най-празна — никога не би отишъл в събота, защото тогава тренираше отборът по борба. Тъпо беше да държиш парцал, докато всички онези мускулести и шумни типове обикалят тежко-тежко, плюят тютюн на пода, който току-що си почистил, и после те поглеждат наполовина виновно, наполовина предизвикателно — кажи нещо де!

Днес беше сряда, но пък беше коледната ваканция, така че щеше да е спокойно — е, в залата с тежестите винаги имаше хора и оттам винаги се носеше онзи звук като на туптящо стоманено сърце, обаче беше рано. А рано е най-добре. Обикновено той ходеше от осем до обяд, бършеше пода с мокър парцал, оправяше и лъскаше като маймуна, каквато си и беше, и се омиташе, преди да го е видял някой. Понякога Бен се чувстваше като елф от приказките, който се промъква и не оставя и петънце, без никой да го забележи. Децата не даваха пет пари за хигиената — хвърляха картонена кутия към кошчето, млякото се разтичаше по пода, а те просто свиваха рамене. Разсипваха кайма от сандвича си върху стола в столовата и просто я зарязваха там да се втвърди и някой друг да я почисти. И Бен го правеше само защото така постъпваха всички. Всъщност, като паднеше парченце риба тон от сандвича му на пода, той завърташе очи, като че ли какво толкова, а всъщност няколко дни по-късно тъкмо той трябваше да бърше. Това беше най-голямата тъпотия, защото всъщност унижаваше сам себе си.

Противно беше да се занимаваш с това във всеки един момент, най-вече пред други деца, които се опитваш да избегнеш, за да не те видят. Днес обаче щеше да рискува, да отиде и да си изкара смяната. Диондра щеше на сутринта да ходи в Салина на пазар. Тя имаше най-малко двайсет чифта дънки, които на Бен му изглеждаха еднакви, обаче искаше още, някаква специална марка. Носеше ги свлечени, навиваше маншетите на глезените си и отдолу се показваха плътните чорапи. Бен винаги се стараеше да й прави комплименти за новите джинси, а Диондра след това веднага питаше: „Ами чораааапите?“ Уж на шега, но не съвсем. Диондра носеше чорапи само на „Ралф Лорън“, които струваха около двайсет долара чифта — факт, от който на Бен му се свиваше стомахът. Тя имаше цяло чекмедже с чорапи — на ромбове, на точки, на райета, всички отгоре с фигурката на ездача, замахнал със стика. Бен беше пресметнал: в онова чекмедже сигурно имаше чорапи за четиристотин долара, подредени като плодове от Флорида — може би половината от парите, които майка му изкарваше месечно. Е, богатите трябва да си купуват разни неща, а чорапите са стока като всяка друга. Диондра беше странна, не беше точно спретната — беше твърде бляскава и буйна, за да се помества в тази група — обаче не беше съвсем метъл, макар да пускаше силно „Айрън Мейдън“, обичаше да носи кожа и пушеше тонове трева. Диондра не беше от никоя група, тя беше просто Новото момиче. Всички хем я познаваха, хем не я познаваха. Беше живяла къде ли не, най-вече в Тексас, и редовната й реплика, когато направеше нещо, на което ти иде да се намръщиш, гласеше: „Така правят в Тексас“. Каквото и да направеше, нямаше проблем, защото така правели в Тексас.

Преди Диондра Бен просто се носеше по течението: беше бедно и мълчаливо фермерско момче, което стоеше с другите фермерски момчета в един незабележим ъгъл на училището. Не бяха точно смотаняци, че да ги ругаят, просто никой не ги избираше. Бяха фоновият шум в гимназията. За Бен това беше по-зле от унижение. Е, може би не, имаше едно момче с бифокални очила, което той познаваше още от детската градина и което открай време си беше странно. Момчето се насра в гащите още първата седмица в гимназията. Версиите се различаваха: според едната от шортите му се посипали лайна, докато се катерел по въже в гимнастическия салон, според друга се изсрал в занималнята, а имаше и трета, четвърта и пета версия. Основното беше, че завинаги му остана прякорът Насрани гащи. В междучасието той ходеше с наведена глава, обърнал към пода очилата си като месечини, но въпреки това някой здравеняк все ще го шляпне по главата — ей, Насрани гащи! А той продължаваше да върви с мрачна усмивка на лице, преструвайки се, че всичко е просто шега. Така че, да, имаше и по-лоши неща от това да си незабележим, обаче на Бен не му харесваше, не му беше приятно да бъде свястното мълчаливо рижо момче, каквото си беше от първи клас. Скучно и без ташаци.