Гиллиан Флинн - Мрак

Не ми се понрави тонът му — все едно разговаряше с малко дете, все едно не съзнаваше, че съм по-голяма на години. Беше от онези, които в края на часа, докато другите деца вече нетърпеливо потропват с крак и учителката пита „Имате ли още въпроси?“, наистина има въпроси.

— Всички имаме теории за случая, но за теб ще бъдат отворени повече врати, отколкото пред когото и да било от нас — каза Лайл, а кракът му се тресеше под масата. — Искам да кажа, че хората наистина искат да говорят с теб.

— Добре. — Посочих халбата бира до Лайл и той ми отсипа малко в пластмасова чашка, предимно пяна. След това перна носа си с пръст и го пъхна в бирата, пяната спадна от мазното и той ми наля още бира. — Е, какво възнаграждение имаш предвид? — подаде ми чашата, а аз я оставих пред себе си, чудейки се дали да отпия.

— Мисля, че трябва да решаваме всеки път поотделно — отговорих, преструвайки се, че самата аз за пръв път се замислям над въпроса. — Зависи колко трудно е да бъде намерен човекът и какви въпроси искате да му задам.

— Ами мисля, че имаме дълъг списък с хора, с които бихме искали да разтваряш. Наистина ли нямаш връзка с Ранър? Защото той е начело в списъка ни.

Добрият стар смахнат Ранър. Обаждал ми се е веднъж през последните три години: дърдореше налудничаво по телефона, стенеше жалостиво и молеше да му изпратя пари. И оттогава нищо. По дяволите, то и преди това нямаше много. Той се появяваше спорадично на процеса на Бен, понякога със стара вратовръзка и сако, но най-вече с дрехите, с които беше спал, толкова пиян, че се килваше на една страна. Накрая адвокатът на Бен го помоли да престане да идва. Изглеждаше зле.

Сега изглеждаше още по-зле, след като всички следователи от клуба го мислеха за убиеца. Знаех, че е бил в затвора три пъти преди убийствата, но само за дреболии. Въпреки това той винаги имаше дългове от хазарт — Ранър залагаше на всичко: спортни срещи, кучешки надбягвания, бинго, прогнози за времето. И дължеше детска издръжка на майка ми. Ако ни убие, щеше удобно да се отърве от това задължение.

Обаче аз не можех да си представя как така на Ранър му се е разминало — той не беше достатъчно умен и определено не бе достатъчно амбициозен. Не можеше да бъде дори баща на единственото си оцеляло дете. Навърташе се из Кинаки няколко години след убийствата, изчезваше за месеци, изпращаше ми запечатани с тиксо кутии от Айдахо, Алабама или Уинър, Южна Дакота, в които намирах купени от крайпътните заведения фигурки на ококорени момиченца с чадърчета или с котета, които винаги получавах вече счупени. Разбирах, че се е върнал в града, не защото идваше да ме види, а защото запалваше вонливия огън в хижата на хребета. Даян запяваше „Горкичкият Джъд е мъртъв“, когато го видеше в града с очернено от пушека лице. У него имаше нещо едновременно плашещо и жалко.

Още по-добре, че беше решил да ме избягва. Когато се върна да живее с нас с мама онова последно лято преди края, само ме дразнеше. Отначало беше закачливо, все едно ме щипваше по носа, а после стана направо злобно. Един ден се върна от риба, затопурка из къщата с грамадните си мокри ботуши и задумка по вратата на банята, където се бях излегнала във ваната, само за да ме дразни. „Хайде, отваряй, имам изненада за теб!“ Накрая отвори широко вратата и вонята на бира нахлу заедно с него. Носеше някакъв вързоп в ръце, после ги разтвори и хвърли във водата при мен половинметрова есетра. Уплаши ме безсмислието на случилото се. Мъчех се да изляза от ваната, докато хлъзгавата кожа на рибата се плъзгаше по тялото ми, а мустакатата й уста зееше праисторически. Ако пъхнех крак в муцуната й, рибата сигурно щеше да се нахлузи нагоре стегнато като чорап.

Преметнах се през ръба на ваната и се стоварих на килимчето задъхана, а Ранър ми се разкрещя да престана да рева като бебе. „Всичките ми деца са страхотни пъзльовци!“

Три дни не можехме да се къпем, понеже Ранър беше твърде изморен, за да убие рибата. Сигурно съм наследила мързела си от него.

— Никога не знам къде е Ранър. За последно чух, че е някъде в Арканзас. Обаче това беше преди година. Най-малко.

— Е, може би не е лоша идея да опитаме да го намерим. Някои хора определено биха искали да поговориш с него. Макар че според мен не го е направил той — каза Лайл. — Просто най-добре се връзва: дългове, прояви на насилие.

— Лудост.

— Лудост — усмихна се наперено Лайл. — Обаче не ми се струва достатъчно умен да спретне тази работа. Не се обиждай.

— Не се обиждам. Каква е твоята теория?