Гиллиан Флинн - Мрак

— Още не съм напълно готов да я споделя. — Той потупа една купчина папки до себе си. — Най-напред ще ти дам да прочетеш свързаните със случая факти.

— О, пресвети боже! — възкликнах и си дадох сметка, докато изговарях думите, че майка ми казваше така. „О, пресвети боже, да му се не знае, къде са ми скапандурските ключове?“

— Е, ако Бен наистина е невинен, защо не се опита да излезе? — попитах. Гласът ми стана пронизителен в края на изречението, настойчив като детско хленчене: „Ама защо не ми давате десерт?“ Дадох си сметка, че тайничко съм се надявала Бен да е невинен, да се върне при мен, но онзи Бен, когото познавах, преди да започна да се страхувам от него. Опасно допуснах да си го представя извън затвора, как крачи към къщата ми с ръце в джобовете (още един спомен, който се връщаше, когато си позволях да се замисля: Бен с неизменно пъхнатите дълбоко в джобовете ръце и неизменно сконфузен). Бен седи на масата ми за хранене, ако изобщо имах маса за хранене, щастлив, вече ми е простил, злината е забравена. Ако беше невинен.

Ако многобройните „но“ и „ако“ бяха ядки и сладкиши, всички щяхме да си изкараме много весела Коледа, набиваше ми в главата леля Даян. Тези думи бяха проклятието на детството ми, непрекъснато напомняне, че нещо не се е получило както трябва, и то не само за мен, а за всички, и че точно по тази причина някой е измислил такава поговорка. Та всички да знаем, че никога няма да имаме онова, от което се нуждаем.

Защото — помни, помни, помни, малка Дей — Бен си е бил у дома през онази нощ. Когато станах от леглото и отидох в стаята на мама, видях затворената врата на стаята му и светлината отдолу. Той мърмореше отвътре. Там беше.

— Може да го попиташ, отиди най-напред там — иди да видиш Бен.

Бен в затвора. През последните двайсет години все се мъчех да не си представям това място. А сега си представях брат си там, зад телената ограда, зад бетона, в стая със сиви плочи, вътре в килия. Дали имаше някакви семейни снимки? Изобщо беше ли му позволено подобно нещо? За пореден път си дадох сметка, че не знам нищо за живота на Бен. Дори не знаех как изглежда затворническата килия, ако не броим видяното по филмите.

— Не, не и Бен. Още не.

— С пари ли е свързано? Ние ще ти платим.

— Причините са много, струва ми се — промърморих.

— Дооообре. Значи искаш да потърсиш Ранър? Или…?

Поседяхме мълчаливо. И двамата не знаехме къде да си денем ръцете, не можехме и да се гледаме в очите. Като малка непрекъснато ме изпращаха да си играя у други деца — психолозите настояваха да общувам със свои връстници. Точно на това ми заприлича срещата с Лайл — на онези първи ужасни десет минути, след като възрастните излязат, нито едно дете не знае какво иска другото, затова просто си стоите близо до телевизора, до който са ви предупредили да не припарвате, и си играете с антената.

Бръкнах в купичката с безплатни фъстъци в черупките им, чупливи и кухи като обвивка на бръмбар. Пуснах няколко в бирата си да махна солта. Боднах с пръст. Те изплуваха на повърхността. Целият замисъл ми се стори страшно детински. Наистина ли щях да разговарям с хора, които може би са убили семейството ми? Наистина ли щях да се опитам да разреша нещо? Невинността на Бен не беше ли чиста фантасмагория? А ако той се окажеше невинен, това не ме ли превръщаше в най-голямата гаднярка в историята? Завладя ме онова неудържимо чувство като всеки път, когато съм на крачка да се откажа от някакъв план, онзи силен приток на въздух, щом осъзная, че гениалният ми замисъл си има недостатъци, а аз не съм достатъчно умна и енергична да ги отстраня.

И дума не можеше да става да се върна в леглото и да забравя цялата история. Предстоеше да плащам наем и скоро щяха да ми трябват пари за храна. Можех да мина на социални помощи, обаче трябваше да разуча как става, а пък сигурно по-скоро щях да умра от глад, отколкото да се оправя с цялата бумащина.

— Ще отида да поговоря с Бен — изломотих. — Оттам ще започна. Но ми трябват триста долара.

Мислех, че всъщност няма да ми ги дадат, обаче Лайл бръкна в стар найлонов портфейл, затворен с лепяща лента, и отброи триста долара. Не изглеждаше недоволен.

— Откъде идват всички тези пари, Лайл?

Той понастръхна от тези думи и се поизправи на сгода си.

— Аз съм ковчежник на Клуба на следователя. Разполагам с известни средства, които отпускам по свое усмотрение. Сега решавам да ги похарча за този проект.

Малките уши на Лайл почервеняха като сърдити ембриончета.