Гиллиан Флинн - Мрак

След като някой пръсна главата на майка ми с пушечен изстрел и тялото й беше разсечено на две, хората в Кинаки започнаха да се чудят дали не е курва. Отначало се чудеха, после допускаха, а накрая това се превърна в свободно, уж фактологично твърдение. Хората говореха, че виждали коли пред къщата по необичайно време нощем. Че Пати гледала мъжете с поглед на уличница. В такива случаи Върн Евъли неизменно отбелязваше, че тя трябвало да продаде сеялката си още през осемдесет и трета, като че ли това беше доказателство, че Пати проституира.

Естествено, обвинявай жертвата. Обаче слуховете станаха много сериозни: оказа се, че всеки има приятел, който има братовчед, който има друг приятел, спал с майка ми. И всеки имаше някакво доказателство: говореха за бенка от вътрешната страна на бедрото й, за белег отдясно на задника й. Според мен историите не бяха верни, но не мога да бъда сигурна, както за много други неща в детството си. Какво си спомняте от времето, когато сте били на седем? На снимките мама не ми изглежда безпътна жена. Като момиче, с щръкнали от опашката й кичури коса като фойерверки, тя определено е хубава, напомня на съседка или на бавачка, която винаги си харесвал. На двайсет и няколко, с едно, две или четири деца край нея, усмивката й беше по-широка, но поизмъчена и мама постоянно се дърпаше от някоя от нас. Представям си я под постоянната обсада на децата си. Под нашето бреме. Нямам много нейни снимки след трийсетата й година. На малкото, които имам, тя се усмихва покорно — усмивка, която казва „Хайде, направи проклетата снимка“, но се стопява веднага след светкавицата. От години не съм разглеждала снимките. Преди маниакално ровех сред тях, разглеждах дрехите й, изражението й, всичко на фона. Търсех следи: чия ръка е на рамото й? Къде се намира тя? Какъв е поводът? Но още тринайсет-четиринайсетгодишна запечатах снимките при всичко останало и ги прибрах.

Сега стоях и гледах кашоните, струпани под стълбището ми, накриво, извинително. Приготвях се отново да се запозная със семейството си. Бях занесла бележката от Мишел в онзи клуб, защото всъщност не можех да се накарам да отворя кашоните, а само бръкнах в ъгълчето на единия, където тиксото се бе разхлабило, и бележката беше първото, което измъкнах — жалък карнавал. Ако наистина се заема с това, ако щях отново да се замисля над убийствата след всички години, през които бях правила обратното, трябваше да мога да гледам основни домакински предмети, без да изпадам в паника: стара телена бъркалка за яйца, която издаваше звук като звънчета на шейна, когато я въртиш достатъчно бързо; извити ножове и вилици, които са влизали в устата на близките ми, няколко книжки за оцветяване с прецизно оцветени ръбчета, ако бяха на Мишел, и запълнени с отегчени хоризонтални драскулки, ако бяха мои. Погледни ги, възприемай ги просто като предмети.

И после реши какво да продадеш.

Най-желаните от смахнатите фенове на убийствата предмети от дома на семейство Дей бяха недостъпни. Десеткалибровата пушка, с която бе убита майка ми — пушката, с която тя стреляше по гъски — е напъхана в някое чекмедже за веществени доказателства заедно с брадвата от бараката ни за инструменти. (Това е поредното основание да осъдят Бен: оръжията бяха от нашата къща. Външен убиец не би дошъл в заспала къща с празни ръце, просто надявайки се да намери удобно оръжие на убийството.) Понякога се опитвах да си представя всички тези предмети — брадвата, пушката, чаршафите, на които беше издъхнала Мишел. Дали всички тези окървавени, опушени и лепкави предмети бяха натъпкани в някой голям кашон? Бяха ли почистени? На какво ще мирише, ако отвориш кутията? Помня онази тежка землиста миризма на гнило броени часове след убийствата — дали беше още по-неприятна сега, след толкова много години гниене?

Веднъж в Чикаго ходих да видя свързаните със смъртта на Линкълн предмети в един музей: сплъстени кичури от косата му, късчета от куршуми, леглото с тънки вретеновидни пръчки, на което е починал, все още вдлъбнатия по средата дюшек, сякаш нарочно, за да запази последния отпечатък от тялото му. Хукнах към тоалетната, притиснах лице към студената врата на кабинката, за да не изгубя съзнание. Как ли ще изглежда къщата, в която умря семейство Дей, ако съберем всички реликви, и кой щеше да ходи да я разглежда? Колко окървавени кичури коса на майка ми щяха да бъдат изложени във витрините? Какво беше станало със стените, изписани със злостни думи, след като къщата ни е била съборена? Може ли да наберем наръч от замръзналите тръстики, сред които прекарах толкова много часове? Или да изложим връхчето на измръзналия ми пръст? Или трите отрязани пръста на краката ми?