Гиллиан Флинн - Мрак

Затова огромно благодарско на Диондра, задето си го заплю, поне на четири очи. Всъщност тя го блъсна с колата си, така се запознаха. Беше лято — ориентиране за първокурсниците и за новите ученици. Бяха противни три часа, а след това, докато Бен пресичаше училищния паркинг, тя го блъсна. Метна го върху капака на колата си. Излезе и му се разкрещя: „Какви ги вършиш, мамка му?“, устата й миришеше на коктейл от безалкохолно с вино, а в краката й в колата се търкаляха бутилки. Бен се извини — той се извини на нея — и когато Диондра разбра, че той няма да й се ядоса, стана адски мила, предложи да го закара у тях, но вместо това излязоха извън града, паркираха и продължиха да пият коктейли. Диондра му каза, че името й е Алексис, обаче след малко призна, че го е излъгала. Казвала се Диондра. Бен я предупреди да не лъже за такова хубаво име, което адски я зарадва, и след малко му каза: „Знаеш ли, лицето ти е много хубаво“, а след още няколко секунди додаде: „Искаш ли да се натискаме?“, после веднага се награбиха и на него не му беше за пръв път, а за втори. След около час Диондра трябваше да тръгва, но му каза, че се целува страхотно и че умее да изслушва, което било много готино. След това нямаше време да го откара у дома. Остави го обратно там, където го беше блъснала.

Така започнаха да излизат. Бен всъщност не познаваше приятелите й и не се мотаеше с нея в училище. Диондра се стрелкаше из училищната седмица като колибри — понякога се появяваше, друг път не. Стигаше му да я вижда през уикендите, на тяхното си място, където училището нямаше значение. Приятелството с нея му се отразяваше — вече присъстваше по-осезаемо.

Когато Бен влезе с колелото си в Кинаки, на паркинга на училището се бяха събрали пикапи и очукани спортни коли. Значи не само борците, но и баскетболистите. Бен знаеше кой кара всяка кола. Зачуди се дали да не се изсули, обаче Диондра щеше да се върне след часове, а той нямаше достатъчно пари, за да се мотае в кафенето за хамбургери — собственикът откачаше, когато хлапетата се мотаеха там, без да си купуват нищо. Освен това да седиш сам в заведение по време на коледната ваканция си беше по-зле и от това да работиш. Да върви по дяволите майка му, че е такава досадница. Родителите на Диондра не даваха пет пари къде ходи тя — през половината време не бяха в града, а в къщата си в Тексас. Дори когато миналия месец наказаха Диондра, че не се е вясвала в училище две седмици, майка й само се засмя. „Значи, като я няма котката… Така ли, миличка? Поне напиши някоя домашна“.

Задният вход на училището беше затворен с верига и катинар, така че на Бен му се налагаше да мине през съблекалните. На влизане го лъхна мирисът на плът и на дезодорант за обувки. Поне съдейки от топуркането по баскетболното игрище над главата му и подрънкването в залата за вдигане на тежести, съблекалнята, изглежда, щеше да бъде празна. В коридора чу един-единствен протяжен вик — „Куууупър! Дръъъж!“ — който отекна върху мраморния под като боен призив. Надолу по коридора скърцаха гуменки, метална врата се отвори с трясък, после всичко стана относително тихо. Чуваха се само шумовете от спортната зала и от тежестите: туп-туп, дрън — тряс.

Училищните спортисти никога не слагаха катинари на шкафчетата като проява на доверие, на отборен дух. Вместо това провираха дебели връзки за обувки през отворите, където обикновено мушваш катинара. По шкафчетата висяха поне двайсет бели връзки и Бен както обикновено се поколеба дали да не надникне в някое шкафче. Какво толкова им трябваше на тези типове? След като имаш шкафче за учебниците, какво слагат в тези шкафчета в салона? Дезодоранти и лосиони, някакво бельо ли? Всичките еднакви бандажи ли носеха? Туп-туп, дрън — тряс. Една от връзките висеше свободно, без да е вързана — едно бързо дръпване и шкафчето щеше да се отвори. Преди сам да се разубеди, Бен дръпна леко връзката и тихо повдигна металното резе. Вътре нямаше нищо интересно: някакви спортни гащета, намачкани в дъното, навито на руло спортно списание, провесен на закачалката сак. В сака като че ли имаше някакви неща, затова Бен се приведе и дръпна ципа.

— Ей!

Той се завъртя, сакът се залюля бясно на закачалката и тупна на дъното на шкафчето. Господин Гругър, треньорът на борците, стоеше с вестник в ръка, а грубото му лице на петна беше разкривено.

— Какво търсиш в шкафчето, по дяволите?

— Ами… беше отворено.

— Моля?

— Наистина беше отворено, видях го — каза Бен. Затвори вратичката съвсем тихо. Моля те, мамкамумамкаму , само да не влезе някой от отбора, мислеше си Бен. Представяше си сърдитите физиономии насреща си, прякорите, които щяха да последват.