Гиллиан Флинн - Мрак

— Къде живееш?

Налива, взема боя, размазва. Топи четката във водата и повтаря.

— Близо до Салина.

— И идваш чак тук за училище?

— Моето училище още не е готово. Догодина ще уча по-близо до вкъщи.

— Дълго пътуваш.

Проскърцване на стола, отпускане на рамото.

— Аха, гадно е. С часове чакам след училище татко да ме вземе.

— Е, рисуването е приятно.

— Сигурно. Повече ми харесва да ходя на балет, това правя през почивните дни.

Балет през почивните дни — това говореше много. Сигурно беше от децата, които имат басейн в задния двор или поне батут. Дали да не й каже, че у дома имат крави, да провери дали тя харесва животни, но реши, че вече бездруго се държи прекалено сериозно с нея. Криси беше дете, би трябвало тя да се старае да го впечатли.

Бен помага доброволно в часовете по рисуване до края на месеца, подкачаше Криси за лошите й рисунки („Какво трябва да е това, костенурка ли?“) и я заставяше да разказва за балета („Не, глупчо, ходя с беемвето на татко!“) Един ден, смело момиче, тя се примъкна до гимназиалната половина на сградата и го причака до шкафчето, облечена с дънки с пеперуди от пайети на джоба и розова ризка, с две издутини като от желирани бонбончета там, където би трябвало да са гърдите й. Никой не я закачаше, освен загриженото момиче, което се опитваше да я отведе обратно в другата половина на сградата.

— Добре съм — уверяваше Криси момичето, отметна косата си и се извърна към Бен. — Исках само да ти дам това.

Подаде му бележка, сгъната на триъгълник, на която с балонести букви беше изписано името му. След това се отдалечи с подскоци, два пъти по-дребна от децата край нея, но тя явно не забелязваше.

В час по рисуване се запознах с момче на име

Бен.

С рижа коса и бяло лице.

Аз сърцето му реших да спечеля…

за мен.

А отдолу се мъдреше едно голямо „П“, до което пишеше: -о-дълго -исмо -о-късно . Беше виждал приятели на свои приятели да получават такива бележки, но самият той никога не бе получавал. Миналият февруари получи три валентинки: една по задължение от учителката, втората от добро момиче, което пишеше на всички, и третата от едно сериозно дебело момиче, което сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

Сега Диондра му пишеше понякога, но бележките й не бяха сладки, а мръснишки или гневни, неща, които му пишеше, докато не я пускат да излиза. Никое момиче не му беше писало стихотворение, а най-сладкото от всичко беше, че Криси явно няма представа колко по-голям от нея е той. Беше любовно стихотворение от момиче, което нямаше никаква представа какво е да правиш секс или да се натискаш. (Или пък имаше? Кога нормалните деца започват да се натискат?)

На следващия ден тя го чакаше на стълбите и го попита дали иска да поседят заедно там, а той се съгласи, но само за мъничко, а после цял час си подмятаха шеги на сенчестите стъпала. В един момент тя хвана ръката му и се притисна към него, а Бен съзнаваше, че трябва да й каже да не го прави, обаче му стана толкова приятно, изобщо не се почувства странно, а само хубаво, не беше като жадното за секс драскане и вряскане на Диондра, нито като ръчканото и боричкането със сестрите му, а нежно, както трябва да е с момиче. Тя носеше гланц за устни, който ухаеше на дъвка, и понеже Бен никога не бе имал пари да си купи дъвка — не е ли извратено, а? — устата му винаги се пълнеше със слюнка от тази миризма.

Продължиха така няколко месеца — седяха на стълбите и чакаха баща й. Никога не говореха за уикендите, а понякога тя дори забравяше да го изчака и той стърчеше на стълбите като кретен и с плик топли фруктови дъвчащи бонбони, които беше намерил в кафенето. Криси обожаваше сладко. Сестрите му бяха същите — тършуваха за сладко като бръмбарчета, веднъж, като се прибра у дома, завари Либи да яде желе направо от буркана.

Диондра така и не разбра за Криси. Когато тя все пак идваше на училище, в три и шестнайсет се прибираше право у дома, за да си гледа сапунките и „Шоуто на Донахю“. (Обикновено през цялото време ядеше тесто за сладки направо от купата — каква беше тази работа с момичетата и захарта?) Дори Диондра да знаеше, всъщност не се случваше нищо нередно. По-голямо момче, което съветва по-малко момиче за домашните и гимназията. Дали да не запише психология, или да стане учител? Всъщност баща му беше пет години по-голям от майка му.

Единственото непозволено нещо между него и Криси се случи точно преди Коледа и нямаше да се повтори. Седяха си на стълбите, смучеха бонбони „Джоли Ранчър“ с вкус на зелена ябълка и се побутваха един друг, когато тя изведнъж се озова по-близо от обикновено и той усети зърното й с дланта си. Топлото ухание на ябълка погали бузата му и тя просто се притисна към него, не каза нищо, само дишаше и той усети как сърчицето й тупти като на коте до бицепса му, как пръстите й се плъзват близо до мишниците му и неочаквано устните й се озоваха върху ухото му, което се овлажни от дъха й, вените му изтръпнаха от стипчивия бонбон, а после устните се плъзнаха по бузата му и изпратиха тръпки надолу по ръцете им, без нито един от двамата да регистрира случващото се, сетне лицето й се озова срещу неговото, неподвижно, и двамата просто си стояха с разтуптени сърца, като цялото й тяло се беше намърдало между краката му, ръцете му сковано висяха отпуснати, целите потни, после устните му леко помръднаха, съвсем леко се раздалечиха, и езикът й се плъзна между тях, лепкав и ближещ, двамата имаха вкус на зелена ябълка, а членът му беше толкова твърд в панталона, сякаш щеше да се пръсне. Бен обхвана кръста й с ръце и я задържа за секунда, после я отблъсна и хукна надолу по стълбите към мъжката тоалетна — „Извинявай, извинявай“, викаше тя подире му — където стигна тъкмо навреме, за да си го разклати два пъти и да свърши върху ръцете си.