Гиллиан Флинн - Мрак

Не исках да я убия, но тя умря — не толкова бързо, колкото ми се искаше, но след около десет минути, докато крачех около караваната и се мъчех да реша какво да правя. Когато Даян се прибра с голям плик пържено пиле, Грейси още лежеше на пода, а единственото, което можах да кажа, беше: „Тя ме ухапа“.

Опитах да кажа още нещо, да обясня, че вината не е моя, обаче Даян само изпъна предупредително пръст: „Да не си посмяла“. Обади се на най-добрата си приятелка Валери — деликатна и блага жена, колкото Даян беше едра и безцеремонна. Даян стоеше наведена над мивката и гледаше през прозореца, докато Валери увиваше Грейси със специално одеяло. След това двете се затвориха в спалнята, а когато излязоха, Валери просто застана мълчаливо до Даян, която със сълзи на очи и кършейки пръсти ми каза да си събирам нещата. Сега като си помисля, Валери може и да е била гадже на Даян — леля ми всяка вечер се настаняваше в леглото и си говореше с нея, преди да заспи. Двете се съветваха за всичко и дори имаха еднакви небрежни прически. По онова време не ме интересуваше какво представлява тази жена за Даян.

През последните си две години в гимназията живях при учтиво семейство в Абилин, някакви роднини от второ коляно, които тероризирах умерено. От този момент нататък Даян се обаждаше през няколко месеца. Седях и разговарях с нея и в слушалката чувах пращенето по линията и пушаческото й дишане. Представях си как долната половина на устата й е провиснала, прасковения мъх по брадичката й и онази бенка близо до долната й устна, месесто дискче, за което веднъж ми каза, че изпълнявало желания, ако го потъркаш. Чувах скърцане някъде зад нея и знаех, че Даян отваря средното шкафче в кухнята на караваната. Познавах мястото по-добре от фермата. Двете с нея вдигахме ненужен шум, преструвахме се, че кихаме или кашляме, а после Даян казваше, „Един момент, Либи“, което беше безсмислено, защото никоя от нас не говореше. Валери обикновено беше при нея и двете си бърбореха тихичко: Валери я придумваше нежно, а Даян ръмжеше, после Даян разговаряше с мен още двайсетина секунди и си измисляше извинение да затвори.

Престана да ми се обажда след излизането на книгата „Нов ден за Дей“. Единственият й коментар гласеше: „Откъде ти хрумна да направиш такова нещо?“, което беше прекалено превзето за Даян, но прозвуча по-измъчено от три дузини ругатни.

Знаех, че номерът на Даян е същият, тя никога нямаше да се премести — караваната беше закачена за нея като черупка. Двайсетина минути ровичках из папките в къщата си, търсейки старото си тефтерче с адресите, което бях започнала да си водя още от началното училище — онова с момичето с опашки на корицата, което някои биха решили, че прилича на мен. С изключение на усмивката. Номерът на Даян беше на буквата „Л“, „леля Даян“ а името й бе изписано с пурпурен маркер с моя почерк с букви като животинчета от извити и усукани тънки балони.

С какъв тон да говоря и как да обясня обаждането си? Отчасти само ми се искаше да я чуя как диша хрипливо в слушалката и как гласът й като на футболен треньор прогърмява в ухото ми: „Е, защо не се обаждаш толкова време?“ Отчасти ми се искаше да разбера какво всъщност мисли за Бен. Тя никога не беше бесняла против брат ми, винаги внимаваше как говори за него — още едно нещо, за което й дължах благодарност в ретроспекция.

Набрах номера, вдигнала рамене чак до ушите, със стегнато гърло, притаила дъх, но без да си давам сметка чак до третото позвъняване, когато обаждането беше прехвърлено на телефонен секретар и аз изпуснах въздуха.

На секретаря беше записан гласът на Валери, която молеше да оставя съобщение за нея или за Даян.

— Ами здравейте. Обажда се Либи. Само да ви кажа здрасти и че още съм жива, и…

И затворих. Набрах отново.

— Моля ви, не обръщайте внимание на последното съобщение. Аз съм Либи. Обаждам се да се извиня за… о, за много неща. И бих искала да поговорим… — Позабавих се, в случай че някой всъщност слуша съобщението ми, после оставих номера си, затворих и седнах на ръба на леглото си, готова да се изправя, но без да имам причина да го направя.

Станах. През този ден бях направила повече, отколкото през цялата минала година. Все още с телефона в ръка, се заставих да звънна на Лайл с надеждата да попадна на гласова поща, но както обикновено той вдигна лично. Преди да успее да ме издразни, му казах, че срещата с Бен е минала добре и че съм готова да чуя кой според него е убиецът. Изрекох всичко това с много премерен тон, все едно отмервах информацията с мерителна лъжица.