Гиллиан Флинн - Мрак

Редно бе да се обадя на Лайл Уърт и да му предложа информация срещу пари, но не бях готова отново да изслушам лекцията му за убийството на семейството ми. („Наистина ли мислиш, че Бен е виновен!“) Трябваше да съм в състояние да споря с него, вместо да седя като някаква невежа, която не може да каже нищо полезно. Каквато си бях в основни линии.

Прегледах още малко книгата, легнала по гръб, облегната на сгънатата на две възглавница, а Бък ме наблюдаваше с бдителните си котешки очи дали няма да се запътя към кухнята. Барб Айхел описваше Бен като „облечен в черно самотник, непопулярен и изпълнен с гняв“, а също така „обсебен от най-бруталната разновидност на хеви метъла, наричана черен метъл: песни, за които се говори, че не са нищо повече от кодирани призиви към Сатаната“. Естествено, плъзнах поглед надолу, докато се натъкнах на място, където споменаваше мен: „като ангел, но силна“, „решителна и скръбна“, излъчваща „независимост, каквато рядко откриваме у деца на нейната възраст“. Семейството ни било „щастливо и жизнено, отправило поглед към бъдещ живот на чист въздух и с чист поминък“. Хмм. Въпреки това тази книга беше последната дума по отношение на убийствата, а след като всички онези гласове в Клуба на следователя ми внушаваха, че съм глупачка, нямах търпение да поговоря със страничен човек, който също беше убеден във вината на Бен. Аргументи срещу Лайл. Представих си как отмятам на пръсти: това, това и това доказва, че вие, тъпаци, грешите, а Лайл престава да стиска устни, съзнавайки, че в крайна сметка имам право.

Въпреки това нямах нищо против да му взема парите, ако е склонен да плати.

Не бях сигурна откъде да започна, затова звъннах на „Справки“ за Топека и — какво прекрасно точно попадение — получих номера на Барб Айхел. Все още живееше в Топека и номера й го имаше в указателя. Лесна работа.

Тя вдигна след второто позвъняване, а гласът й прозвуча весело и пронизително, докато не й казах коя съм.

— О, Либи, все се чудех дали ще се свържеш с мен — каза тя, след като издаде някакъв гърлен звук. — Или пък аз да се свържа с теб… Не знаех, не знаех…

Представих си я как се озърта в стаята, как човърка ноктите си притеснено — една от жените, които двайсет минути проучват менюто, но още са в паника, когато дойде келнерът.

— Надявах се да поговорим за… Бен — подех аз, не съвсем уверена как да се изразя.

— Знам, знам, през годините му изпратих няколко извинителни писма, Либи. Просто не знам колко пъти ще трябва да се извинявам за тази проклета, проклета книга.

Неочаквано.

Барб Айхел щеше да се види с мен на обяд. Искаше да ми обясни лично. Вече не шофираше (надуших истинската причина — лекарства, кожата й лъщеше като на човек, който взема твърде много лекарства), затова щяла да ми бъде признателна, ако отида аз. За щастие Топека не е далеч от Канзас Сити. Не че умирах от желание да ходя там — нагледала се бях като малка. В градчето имаше страхотна психиатрична клиника — сериозно, на магистралата имаше табела „Добре дошли в Топека, психиатричната столица на света!“ В града гъмжеше от откачалки и от терапевти, а мен ме караха там за редки и привилегировани външни консултации. Ура за мен. Разговаряхме за кошмарите ми, за пристъпите ми на паника, за гневните ми изблици. Когато станах тийнейджърка, обсъждахме склонността ми към физическа агресия. Ако питате мен, целият град, столицата на Канзас, мирише на лиготиите на лудницата.

Прочетох книгата на Барб, преди да отида да се срещна с нея, въоръжена с факти и въпроси. Обаче самоувереността ми донякъде се стопи през трите часа, които ми отне иначе едночасовото пътуване. Направих прекалено много погрешни отбивки, ругах се, задето нямам интернет у дома, че да си сваля указания. Нямах интернет, нямах и кабелна. Не ме бива в такива неща: подстригване, смяна на маслото, посещения при зъболекаря. Когато се нанесох в къщата си, прекарах първите три месеца, увита с одеяла, защото не можех да организирам да ми пуснат газта. През последните години няколко пъти ми я спират, защото понякога не мога да се накарам дори чек да напиша. Трудно ми е с поддръжката.

Къщата на Барб, когато най-сетне стигнах там, беше скучновато уютна — прилична сграда с гипсова мазилка, която тя беше боядисала бледозелена. Успокоително. С много вятърни звънци. Тя отвори вратата и се отдръпна назад, като че ли я изненадах. Прическата й беше същата като на снимката от книгата, но вече бе силно прошарена. Освен това тя носеше очила с верижка от мъниста, каквито по-възрастните жени описват като „фръцнати“. Беше минала петдесетте, имаше големи стрелкащи се очи, изпъкнали на кокалестото лице.