Гиллиан Флинн - Мрак

— Оххх, Либи, здравей! — ахна тя и най-неочаквано ме прегърна, а някаква нейна кост се заби в лявата ми гърда. Миришеше на пачули и вълна. — Влизай, влизай. — Малко чорлаво куче затопурка весело по плочките към мен и залая радостно. Часовник отмери времето. — О, дано да не мразиш кучета, скъпа — каза Барб, като видя как кучето подскочи към мен. Мразя кучетата, дори дребните сладички кучета. Вдигнах ръце, активно отказвайки да го погаля. — Хайде, Уини, остави приятелката ни да мине — глезено започна да го придумва тя. Намразих го още повече, когато чух името му.

Тя ме настани в дневната, която беше препълнена с вещи: столове, канапе, килим, възглавници, завеси, и всичко беше пухкаво и обло, покрито с много плат. Барб се засуети навън-навътре, провиквайки се през рамо, вместо да стои на място, и два пъти ме попита какво искам да пия. Някак си бях сигурна, че ще ми предложи глинена чаша с вонящ чай от корена на някакъв рядък плод или жасминов еликсир, затова помолих само за вода. Озърнах се за бутилки с алкохол, но не видях. Обаче тук определено се пиеха хапчета. Всичко отскачаше от тази жена — бам! тряс! — все едно беше покрита с шеллак.

Донесе сандвичи върху подноси за всяка от нас в дневната. Водата ми беше пълна с кубчета лед. Изпих я на две глътки.

— Е, как е Бен, Либи? — попита тя, когато най-сетне седна. Обаче задържа подноса си отстрани. Средство за бързо бягство.

— О, не знам. Нямам връзка с него.

Тя всъщност, изглежда, не ме слушаше, беше настроена на вълните на собствената си вътрешна радиостанция. Нещо като лек джаз.

— Либи, очевидно е, че изпитвам огромна вина за участието си във всичко това, макар че книгата излезе след произнасянето на присъдата и не й повлия — избъбри тя на един дъх. — Въпреки това участвах в тази прибързана присъда. Такъв беше моментът. Ти беше толкова малка. Знам, че не го помниш, но беше през осемдесетте. Наричаха го времето на „сатанинската паника“.

— Кой? — Питах се колко ли пъти ще употреби името ми по време на разговора. Приличаше ми на такава жена.

— Всички психиатри, полицията, органите на реда, цялата система — по онова време подозираха всеки, че е последовател на Сатаната. Беше… модерно. — Тя се приведе към мен с разлюлени обеци и сучейки ръце. — Хората наистина вярваха, че има широка мрежа от сатанисти, че култът им е много разпространен. Някой тийнейджър започне да се държи странно и веднага го обявяват за поклонник на Сатаната. Ако дете от предучилищната се прибере у дома с особена синина или направи странен коментар за интимните си части, тутакси изкарват учителката сатанистка. Помниш ли процеса срещу семейство Макмартин? Горките възпитателки страдаха години наред, преди да паднат обвиненията. Сатанинска паника. Беше хубава история. Хванах се, Либи. Не я поставяхме под въпрос достатъчно.

Кучето се примъкна към мен и аз застинах с надеждата Барб да го повика. Тя не забеляза обаче, беше приковала очи върху един слънчоглед от цветно стъкло, който мяташе златисти отблясъци от прозореца над мен.

— Историята просто работеше — продължи Барб. — Вече мога да призная, а ми отне десет години да го направя, Либи, че пренебрегнах доста доказателства, които не се вписваха в теорията за сатанинството на Бен, не обърнах внимание на предупредителните сигнали.

— Кои например?

— Ами например фактът, че теб очевидно те бяха подготвили предварително, че ти не беше благонадежден свидетел, че психологът, който ти бяха определили, за да те — цитирам — „измъкне“, всъщност просто ти вкарваше думи в устата.

— Доктор Брунър ли? — Помнех доктор Брунър: хипар с бакенбарди, голям нос и малки очички — изглеждаше като добродушно животинче от книжка с картинки. Беше единственият човек, освен леля Даян, когото харесвах през цялата година, и единственият, с когото разговарях за онази нощ, понеже Даян не искаше. Доктор Брунър.

— Шарлатанин — заяви Барб и се изкиска. Понечих да възразя, да заема отбранителна позиция — тази жена на практика ме наричаше лъжкиня в лицето и си беше вярно, нищо че ме вбеси, обаче тя продължи: — А алибито на баща ти? Онази негова приятелка? Това не би могло да издържи. Този човек нямаше истинско алиби и дължеше много пари на много хора.

— Майка ми нямаше пари.

— Имала е повече от баща ти, повярвай ми.

Вярвах й. Веднъж баща ми ме изпрати в къщата на съседите за жалък безплатен обяд и ми поръча да надникна под възглавниците на дивана за изпаднали дребни и да му ги донеса.