Гиллиан Флинн - Мрак

— И онзи кървав отпечатък от официална мъжка обувка, който никой не проследи. Ама то цялото местопрестъпление беше замърсено — това е другото нещо, което пропуснах в книгата. През целия ден в къщата са влизали и излизали хора. Леля ти отишла и взела цял дрешник с вещи и дрехи за теб. Всичко било против полицейските правила и разпоредби. Обаче никой не давал и пет пари. Хората били уплашени. И трябвало да се справят със странен младеж, когото никой в града не харесвал особено, младеж, който нямал никакви пари и не умеел да се грижи за себе си, просто харесвал хеви метъл. Било смущаващо. — Тя се овладя. — Ужасно е. Трагедия.

— Може ли нещо да извади Бен от затвора? — попитах със свит корем. Прилошаваше ми от факта, че тази категорична застъпница за вината на Бен е променила мнението си. И от поредната ми среща с човек, който беше сигурен, че съм лъжесвидетелствала.

— Е, ти опитваш, нали? Мисля, че след толкова години е почти невъзможно тези неща да се оправят — определеното му по закон време за обжалване е изтекло. Трябва да опита с хабеас корпус, а това… Ще е нужно сериозно ново доказателство, за да се задвижи машината. Например страшно убедително ДНК свидетелство. За жалост близките ти са кремирани, така че…

— Да, добре, благодаря — прекъснах я, защото имах нужда веднага да се прибера у дома.

— Пак повтарям, че написах книгата след произнасянето на присъдата, но ако мога да направя нещо да ти помогна, само ми кажи, Либи. Имам известна вина и поемам отговорност за нея.

— Давали ли сте показания пред полицията, изразявали ли сте съмнения, че Бен не го е извършил?

— Ами не. Струва ми се, че повечето хора отдавна са стигнали до извода, че Бен не го е извършил — каза Барб пронизително. — Допускам, че ти официално си се отказала от показанията си? Мисля, че това би било от огромна полза.

Чакаше ме да кажа още нещо, да обясня защо идвам при нея сега. Да я уверя, че да, Бен наистина е невинен, но аз ще оправя нещата. Седеше и ме гледаше, хапваше обяда си и дъвчеше с прекомерно старание. Аз взех сандвича си — краставица и хумус, после го върнах в чинията и оставих отпечатък от палеца си върху влажния хляб. В стаята имаше многобройни лавици с книги, но на тях имаше само книги за самопомощ: „Открийте слънцето!“; „Давай, момиче!“; „Престанете да се наказвате“; „Стани, изпъчи гърди“; „Станете своя най-добър приятел“; „Напред и нагоре!“. И така нататък, колкото искаш такива безмилостни, бодри и нахъсващи заглавия. Колкото повече четях, толкова по-нещастна се чувствах. Билкови лекове, положително мислене, умение да си прощаваме, да приемаме грешките си. Тя имаше книга дори за това как да не закъсняваш. Нямам доверие на хората, които се ориентират към самопомощ. Преди години си тръгнах от един бар с приятел на приятеля — свестен, готин, нормален тип с пуловер с обло деколте и апартамент наблизо. Нравихме секс, той заспа, а аз започнах да разглеждам стаята му и установих, че бюрото му е покрито с лепящи се бележки:

Не се измъчвай за дреболии — всичко е дреболия.

Ако престанем да се стараем да бъдем щастливи, ще си прекарваме доста добре.

Радвай се на живота — никой не го напуска жив.

Не се тревожи, бъди щастлив.

Мен тази неистова обнадежденост ме изплаши повече, отколкото ако бях намерила купчина черепи все още с коса. Изхвърчах навън, обзета от паника, натъпкала бельото си в ръкава.

Не останах още дълго при Барб. Тръгнах си с обещанието скоро да й звънна и със синьо преспапие с формата на сърце, което откраднах от масичката й.

2 януари 1985 г.

Мивката беше осеяна с петна от пурпурна мътилка от боята за коса на Бен. Значи по някое време през нощта той се бе затворил в банята, беше седнал на спуснатата седалка на тоалетната и бе прочел указанията върху картонената кутия с боя за коса, която тя намери в кошчето. На кутията имаше снимка на жена със светлорозови устни и смолисточерна коса, подстригана на каре. Дали я беше откраднал? Не можеше да си представи Бен, който все ходеше с наведена глава, да оставя комплект за боядисване на коса пред касата. Сигурно го беше откраднал. Посред нощ синът й съвсем сам беше отмервал, смесвал и разлепвал. Беше седял с намазана с химикали рижа коса и беше чакал.

Цялата представа неописуемо я натъжи. В пълна с жени къща нейното момче си беше боядисало косата сам-само нощем. Явно беше глупаво да очаква да я помоли за помощ, но й се струваше самотно той да стори това без помощник. По-голямата сестра на Пати, Даян, беше пробила ушите на Пати в същата тази баня преди двайсет години. Пати нагря една безопасна игла с евтина запалка, а Даян разряза картоф и притисна влажната студена повърхност към ухото й. Замразиха мекичкото на ухото й с кубче лед, Даян нареди: „Стой мирно, не мърдаааай“, и забоде иглата в подобната на гума плът на Пати. Защо им беше картофът? За прицелване или нещо такова. Пати се уплаши след първото ухо и се свлече до ваната с все още щръкнала от ухото игла. Даян, сериозна и неотстъпчива с огромната си вълнена нощница, се приближи към нея с втора нагорещена игла.