Гиллиан Флинн - Мрак

Унищожение. Отново си представи брадви, оръжия, окървавени тела, размазани на земята. Писъците отстъпиха място на степания и на птичи песни. Искаше му се още да кърви.

Сега

Като малка живях при втората братовчедка на Ранър в Холком, Канзас, за около пет месеца, докато горката леля Даян се възстанови след твърде бясната ми дванайсета година. Не помня много от онези пет месеца, освен че предприехме класическото пътуване до Додж Сити, за да научим за Уайът Ърп. Очаквахме да видим пушки, бизони, леки жени. А вместо това двайсетина деца се побутвахме, влачехме се в поредица от тесни стаички и разглеждахме архиви, като целия ни ден мина сред прашинки и мрънкане. Самият Ърп не ми направи никакво впечатление, обаче адски ми харесаха онези злодеи от Дивия запад, техните завити мустаци, прегърбени рамене и очи, които проблясваха като никел. Винаги описват човека извън закона като „лъжец и крадец“. А там, в една от онези стаи, които миришеха на застояло, докато служителят разказваше монотонно за изкуството на архивирането, аз се утешавах с бодрата мисъл, че съм срещнала свой спътник. Защото си помислих: „Това съм аз“.

Аз съм лъжкиня и крадла. Не ме пускайте в къщата си, а ако го направите, не ме оставяйте сама. Вземам разни неща. Току-виж сте ме спипали с перления си наниз в алчните ми ръчички, а аз ще ви кажа, че приличат на перлите на мама и ми се е приискало да ги докосна само за секунда, обаче съжалявам и просто не знам какво ме е прихванало.

Майка ми притежаваше бижута, от които кожата й позеленяваше, но вие няма откъде да го знаете. Аз обаче въпреки това ще отмъкна перлите, когато не ме гледате.

Крада бикини, пръстени, дискове с музика, книги, обувки, айподи, часовници. Отивам на парти в нечий дом — нямам приятели, но хората ме канят на разни места — и се връщам с няколко ризи под пуловера, с няколко хубави червила в джоба и с парите в брой, които съм открила в една-две чанти. Понякога вземам и чантата, ако хората са достатъчно пияни. Просто я премятам през рамо и си тръгвам. Изписани с рецепта хапчета, парфюми, копчета, химикалки. Храна. Имам манерка, която нечий дядо донесъл от Втората световна война, притежавам игла за вратовръзка на „Фи Бета Капа“, заслужена от любимия чичо на някакъв тип. Имам стара сгъваема калаена чаша, която не помня кога съм откраднала — от толкова отдавна я притежавам. Преструвам се, че открай време е в семейството.

Непосилно ми е да гледам действителните притежания на семейството си, онези кашони под стълбите. Повече ми харесват вещите на други хора. Те пазят тяхната история.

Един от предметите у дома, които не съм откраднала, е криминален роман по действителен случай, озаглавен „Дяволска жътва: сатанинското жертвоприношение в Кинаки, Канзас“. Излязъл е през 1986 година и е написан от бивша репортерка на име Барб Айхел. Това е всичко, което знам всъщност. Най-малко три мои полугаджета са ми подарявали тази книга сериозно и разумно, и тримата изоставих веднага след това. След като казвам, че не искам да чета книгата, значи не искам да я чета. Като правилото да спя на запалена лампа. На всеки мъж, с когото си лягам, обяснявам, че спя на светло, той винаги изтърсва нещо като „Ще се погрижа за теб, миличка“ и после се опитва да изгаси лампата. Просто ей така. Изглеждат изненадани, че наистина спя на светната лампа.

Изрових „Дяволска жътва“ от камарата с книги в ъгъла — пазя я по същата причина, поради която държа кашоните със семейните документи и разни боклуци: защото някой ден ще ми потрябва, а ако не ми потрябва, не искам никой друг да я има.

На първата страница пише:

Кинаки в Канзас, в сърцето на Америка, е кротка общност от фермери, където хората се познават, ходят заедно на църква, остаряват рамо до рамо. Обаче общността не е неуязвима за злините на външния свят — в малките часове на 3 януари 1985 година тези злини унищожиха трима членове на семейство Дей сред поток от кръв и ужас. Това е разказ не просто за едно убийство, а за кървави сатанински ритуали и за разпространението на сатанизма във всяко кътче на Америка, дори в най-уютните и привидно безопасни места.

Ушите ми забучаха от звуците през онази нощ: силно мъжко сумтене, конвулсивен вой от пресъхнало гърло. Писъците на майка ми като викове на банши. На тъмно. Погледнах снимката на Барб Айхел на задната корица. Имаше къса остра коса, провиснали обеци и сериозна усмивка. Според биографията й живееше в Топека, Канзас, но това е било преди двайсет и няколко години.