Гиллиан Флинн - Мрак

И двете пози му се струваха неловки. И в двата случая щеше да предизвика закачки. Трей все търсеше нещо да не ти е наред — съвсем незначително, ама да го има, дори да не си го забелязал — и го показваше на всички в стаята. „Наводнение ли има?“, бяха първите думи, които му каза Трей. Бен носеше джинси, които бяха с около сантиметър по-къси, отколкото трябваше. Хайде, два сантиметра. „Наводнение ли има?“ Диондра избухна в кикот. Бен я чакаше да млъкне, а Трей — да продължи да нарежда. Чака десет минути, без да продума, просто се опитваше да седи така, че чорапите му да не се показват много под панталона. След това се оттегли в банята, поразхлаби колана си и леко смъкна дънките. Когато се върна в стаята — в хола на Диондра на долния етаж със син килим и пуфове, пръснати навсякъде като гъби — следващите думи на Трей бяха: „Смъкнал си колана до оная си работа, човече. Кого заблуждаваш?“.

Бен трополеше надолу по пътеката в студения зимен полумрак, а във въздуха летяха снежинки като ситен прах. Дори когато навърши шестнайсет, пак не получи кола. Майка му имаше шевролет „Кавалиър“, който беше купила на разпродажба от бюро за коли под наем. Не можеха да си позволят втора кола, вече го бе обяснила на Бен. Трябваше да я карат двамата, от което Бен автоматично изгуби желание да ползва колата. Вече си представяше как отива да вземе Диондра с кола, която мирише на стотици други хора, която мирише на използвано — на стари пържени картофки и на петната от секс от други хора — и отгоре на всичко с разхвърляни в нея момичешки учебници, кукли от прежда и пластмасови гривни. Нямаше да стане. Диондра му предложи да кара нейната кола (тя беше на седемнайсет, което беше друг проблем, понеже не е ли малко неудобно да си две години по-малък от приятелката си?). Обаче това изглеждаше къде-къде по-добре — те двамата в червената хонда CRX с вирната задница, ментоловите цигари на Диондра изпълват колата с ухание, а „Слейър“ реват до дупка. Дааа, много по-добре.

Щяха да се махнат от този противен град и да отидат в Уичита, където чичо й притежаваше магазин за спортни стоки и можеше да му даде работа. Бен беше опитал да влезе и във футболния, и в бейзболния отбор, но го бяха отрязали отрано и категорично — „По-добре не се връщай!“ — затова му се струваше ирония да прекарва дните си в помещение, пълно с футболни и баскетболни топки. Но пък заобиколен от толкова много оборудване, щеше да има възможност да се упражнява, да задобрее достатъчно, за да се включи в мъжката лига или нещо такова. Струваше му се, че има и положителна страна.

Разбира се, най-положителното от всичко беше Диондра. Той и Диондра в техен си апартамент в Уичита, хапват „Макдоналдс“, гледат телевизия, правят секс и изпушват по цял пакет цигари на нощ. Бен пушеше рядко, когато не беше с Диондра — тя беше пристрастена, пушеше толкова много, че миришеше на цигари дори след душа; ако й срежеш кожата, сигурно ще се надигнат ментолови пари. На него започваше да му харесва, миришеше му успокоително, по домашному, както на други хора влияеше мирисът на топъл хляб. Значи така щеше да бъде — той и Диондра с кестенявите спираловидни къдрици, твърди от гела (още една само нейна миризма — острият гроздов мирис на косата й), седят на дивана и гледат сапунките, които тя записваше всеки ден. Историята го увлече: дами с голи рамене пият шампанско и по пръстите им проблясват диаманти, докато те изневеряват или пък съпрузите им изневеряват, или хората получават амнезия и изневеряват. Той щеше да се върне от работа с миришещи на прашната кожа от бейзболните топки ръце, тя ще му е донесла нещо за хапване от „Макдоналдс“ или от „Тако Бел“ и двамата щяха да се мотаят заедно и да се шегуват по адрес на лъскавите дами по телевизията, а Диондра щеше да му покаже коя има най-хубав маникюр — тя много харесваше ноктите си — и щеше да настоява да лакира неговите нокти или да сложи червило на устните му, което много обичаше да прави, все повтаряше колко обича да го прави красив. Накрая щяха да се сборичкат, гъделичкайки се на леглото, голи, със залепнали по гърба пликчета от кетчуп, а Диондра щеше да се киска толкова силно, че съседите щяха да започнат да тропат по тавана.

Представата не беше пълна — Бен умишлено пропускаше една много плашеща подробност, напълно заличаваше някои реалности. Това не можеше да е добър знак. Означаваше, че цялото нещо е мечтание. Той беше идиотско хлапе, което не можеше да има дори нещо дребно като скапан апартамент в Уичита. Не можеше да притежава дори нещо толкова мъничко. Усети прилив на позната ярост. Животът му беше дълга поредица отрицания, които го дебнеха.