Гиллиан Флинн - Мрак

Когато се събудих отново — не знам дали след минути или след часове — нея я нямаше. Пред затворената врата, невидима за мен, майка ми виеше, а Бен й крещеше. Чуваха се и други гласове. Деби хлипаше, пишеше мамомамомамомишел и после чух брадвата. Още тогава знаех какво е. Метал във въздуха — това беше звукът — а след замахването се чу тихо тупване, гъргорене, Деби простена и издаде звук, сякаш се дави за глътка въздух. Бен крещеше на майка ни: „Защо ме принуждаваш да го правя?“, а Мишел не издаваше и звук, което беше странно, защото Мишел винаги беше най-шумна, а сега нищо. Мама извика: „Бягай! Бягай! Недей, недей!“ После изстрел с пушка и мама продължаваше да крещи, но вече не произнасяше думи, а издаваше някакъв хъхрещ звук като птица, която се блъска в стените в дъното на коридора.

Тежки стъпки от ботуши и малките крачета на Деби, които припкаха, още живи, към стаята на майка ни, а аз си помислих: не, не, не идвай тук, после ботушите разлюляха коридора зад нея, суркаха се, драскаха и отново гъргорене, гъргорене, думкане, после тупване, сеч с брадва и майка ни, която продължаваше да издава ужасните грачещи звуци, а аз стоях застинала в спалнята й и само слушах, когато пушката отново отекна в ухото ми, и после глухо тупване, което разтърси дюшемето под краката ми. А аз, страхливката, се надявах всичко да отшуми. Олюлявах се, сгушена наполовина във, наполовина извън дрешника. „Махай се, махай се, махай се.“ Затръшване на врати, още стъпки и пронизителен вой, Бен, който сам си шепти, неистов. И после вик, дълбок мъжки вик и гласът на Бен, знам, че е гласът на Бен, който крещи: „Либи! Либи!“

Отворих прозореца на стаята на мама и се измъкнах през съдраната мрежа, стоварих се на дупето си върху заснежената земя и чорапите ми тутакси подгизнаха, а косата ми се заплете в храстите. Хукнах.

„Либи!“ Погледнах назад към къщата — само един прозорец светеше, всичко останало тънеше в мрак.

Стъпалата ми се бяха изранили, когато стигнах езерото и клекнах сред тръстиките. Бях облечена с два ката дрехи като мама и носех чорапогащник под нощницата, но цялата треперех, вятърът надигаше полите ми и студен порив близна корема ми.

Фенерче неистово огледа върховете на тръстиките, после няколко дървета наблизо и накрая земята недалеч от мен. „Либи!“ Отново гласът на Бен. Издирваше ме. „Остани, където си, миличка! Остани, където си!“ Фенерчето се приближаваше все по-наблизо, ботушите хрущяха по снега, а аз ридаех в ръкава си до пълно изтощение, вече ми се искаше да се изправя, та всичко да свърши, но фенерчето се завъртя, стъпките се отдалечиха от мен и останах да зъзна самичка в тъмното. Светлината в къщата угасна и аз останах навън.

Часове по-късно, вече твърде скована, за да се изправя, пропълзях на бледата утринна светлина към къщата, стъпалата ми бяха като от еклив метал, а ръцете ми бяха замръзнали с разперени пръсти. Вратата беше широко отворена и аз влязох вътре, куцукайки. На пода пред кухнята се натъкнах на жалка купчинка от повръщано — грах и моркови. Всичко останало беше червено — пръските по стените, локвите по килима, окървавената брадва, облегната отстрани на канапето. Майка ни беше просната пред стаята на дъщерите си, от горната част на главата й липсваше триъгълно парче, пластовете дрехи, с които спеше, бяха насечени с брадва и едната й гърда беше разголена. Над нея дълги кичури рижа коса бяха залепнали за стената с кръв и мозъчна материя. Деби лежеше до нея с широко отворени очи и кървава струя по едната буза. Ръката й беше почти отсечена, коремът й беше разпорен с брадвата и зееше отпуснат като устата на спящ човек. Повиках Мишел, но знаех, че и тя е мъртва. Отидох на пръсти в спалнята ни и я намерих свита върху леглото с куклите си, с потъмняло от рани гърло, с един обут чехъл и едно отворено око.

Стените бяха изписани с кървави знаци — пентаграми и мръсни думи. Ругатни. Сатанински клетви. Всичко беше изпочупено, разкъсано, унищожено. Буркани с храна бяха разбити в стените, по пода бяха разсипани зърнени закуски. Едно парченце „Райс Криспи“ бе попаднало в раната на гърдите на мама — такъв неописуем хаос цареше. Една от обувките на Мишел висеше на връзките си от евтиния вентилатор на тавана.

Докуцуках до кухненския телефон, смъкнах го на пода, набрах номера на леля Даян — единствения, който знаех наизуст, и когато тя вдигна, изпищях: „Всички са мъртви!“ така, че собствените ми уши писнаха — толкова пронизително. После се сврях в пролуката между хладилника и готварската печка и зачаках Даян.