Гиллиан Флинн - Мрак

В болницата ме упоиха и отрязаха измръзналите пръсти на краката ми и половината от безимения ми пръст. Оттогава чакам да умра.

Седях с изпънат гръб на жълтата електрическа светлина. Напуснах къщата на убийствата и се върнах в спалнята си на зрял човек. Още много години нямаше да умра, бях здрава като пън, затова ми трябваше план. За щастие моят комбинативен ум на истинска Дей се насочи обратно към собственото ми благополучие. Малката Либи Дей току-що откри своя подход. Наречете го инстинкт за самосъхранение или пък го назовете каквото беше — алчност.

Онези „фенове на Дей“, онези „следователи“ щяха да платят за нещо повече от стари писма. Нали ме попитаха къде е Ранър и дали познавам някой приятел на Бен? Щяха да си платят за информацията, която само аз можех да им дам. Тези клоуни, които бяха наизустили плана на къщата ми, които тъпчеха в папки снимки от местопрестъплението, имаха само собствените си теории за това кой е убиецът на семейство Дей. И понеже бяха откачалки, трудно можеха да принудят някой да разговаря с тях. Аз обаче можех да им го дам. Полицията щеше да ми угоди, на мен, малката клетница, дори много заподозрени щяха да го направят. Можех да говоря с баща си, ако онези наистина искаха и ако успеех да го намеря.

Не че това щеше непременно да доведе до нещо. У дома, под ярките лампи и отново в безопасност, си напомних, че Бен е виновен (така трябваше да е), най-вече защото не можех да приема друга възможност. Не и ако исках да функционирам, а за пръв път от двайсет и четири години исках да функционирам. Заех се да изчислявам мислено: да кажем 500 долара, за да разговарям с ченгетата; 400 долара, за да говоря с някои от приятелите на Бен; 1000 долара, за да издиря Ранър; 2000 долара, за да говоря с Ранър. Сигурна съм, че феновете имаха цял списък с хора, които можех да придумам да отделят на сирачето Дей от времето си. Можех да карам така с месеци.

Заспах с бутилката ром в ръка, убеждавайки сама себе си: Бен Дей е убиец.

2 януари 1985 г.

9:13 ч.

Бен се носеше неудържимо по леда, а гумите на колелото му трептяха. Пътят беше за планински байкове, за лятото, а сега бе заледен, затова беше глупаво да минава оттук. Още по-глупаво беше онова, което правеше той: въртеше педалите с все сила по неравната земя, от двете му страни като набола брада стърчаха скършени царевични стебла, а той чоплеше проклетия стикер с пеперуда, който някоя от сестрите му бе залепила на спидометъра. Стоеше там от седмици, появяваше се и изчезваше от погледа му, дразнеше го, но недостатъчно, за да се справи с него. Сигурен беше, че го е сложила Деби — ококорена и небрежна: „Хубаво е!“ Бен беше обелил лъскавата лепенка наполовина, когато попадна на кален участък, предната му гума цялата се завъртя наляво, а задната подскочи вертикално под него. Не излетя чисто. Подскочи, единият му крак остана в капана на колелото и той падна странично, дясната му ръка се ожули на царевичните стебла, а десният му крак се препъна под тялото. Главата му се удари в коравата пръст, а зъбите му дръннаха като камбана.

Когато отново можеше да си поеме въздух — десет секунди примигване през сълзи — усети топла струйка кръв да се спуска покрай окото му. Добре. Размаза я с връхчетата на пръстите си отстрани на бузата, обаче усети как веднага след това бликна нова струйка от рана на челото му. Искаше му се да се беше ударил по-силно. Никога не си беше чупил кост, но го признаваше само ако го притиснат. „Наистина ли, пич? Как си живял, без да си счупиш нещо? Да не би майка ти да те е увила в предпазна хартия с въздушни мехурчета?“ Миналата пролет влезе в градския басейн заедно с няколко типове, застана на дъската над голямата безводна яма, впери поглед в бетонното дъно и си заповяда да скочи, истински да се потроши, да бъде щуро хлапе. Позаклати се веднъж-дваж, отпи още глътка уиски, люшна се нагоре-надолу още няколко пъти и се върна при момчетата, които почти не познаваше и които го наблюдаваха само с ъгълчетата на очите си.

Най-добре беше да си счупи кости, но и кръвта не беше зле. Вече сериозно се стичаше по бузата му, под брадичката, капеше на леда. Чиста кръв, кръгли червени локвички.

Унищожение.

Думата изникна изневиделица — мозъкът му беше лепкав и в него все засядаха фрази и откъси от песни. Унищожение. През съзнанието му преминаха образите на северни варвари, които размахваха брадви. Зачуди се за секунда, само за секунда дали не се е преродил и това не е остатъчен спомен, проникнал като пепел. После вдигна колелото си и прогони хрумването. Не беше на десет.