Гиллиан Флинн - Мрак

Представих си как Деби прокарва сръчните си пълнички пръсти през косата ми, сплита ме на рибена кост, защото така било по-трудно от обикновената плитка, а топлият й мек дъх гали тила ми. Връзва зелена панделка в края и ме превръща в подарък. Помага ми да седна на ръба на ваната, за да хвана огледалото и да си видя сплетената глава отзад в огледалото над мивката. Деби, която отчаяно копнееше всичко да бъде красиво.

— Няма доказателства, че друг, а не Бен е убил семейството ми — казах, след като се върнах отново в света на живите, където живея самичка. — Той дори не е обжалвал присъдата, за бога! Нито веднъж не се е опитвал да излезе на свобода. — Нямах опит със затворници, но ми се струваше, че те постоянно обжалват, че това им е нещо като мания, дори да нямат шанс. Когато си представям затвора, виждам оранжеви гащеризони и бележници с жълти листове. Бен беше потвърдил вината си със своята инертност — моите показания нямаха значение.

— Той има предостатъчно основание за осем обжалвания — величествено заяви Магда. — Разбрах, че тя е от жените, способни да се появят на прага ми и да се разкрещят. Добре, че не дадох на Лайл адреса си. — Фактът, че не се бори, не означава, че е виновен, Либи, а че е изгубил надежда.

— Ами добре тогава.

Лайл се ококори:

— О, боже, ти наистина мислиш, че Бен го е извършил. — После се засмя — веднъж, кратичко и някак случайно, но напълно неподправено. — Извинете ме — промърмори.

Никой не ми се смее. Всичко, което казвам или правя, се приема много, много сериозно. Никой не се подиграва на жертва. Аз не съм за посмешище.

— Е, приятно прекарване с вашите конспиративни теории — казах и рязко станах от стола си.

— Е, недей така — опита се да ме спре типът, който приличаше на полицай. — Остани. Убеди ни.

— Той нито веднъж… не е обжалвал — повторих като учителка в предучилищна възраст. — На мен това ми стига.

— Значи си глупачка.

Зашлевих го — рязък жест, сякаш забих лопата в студена пръст. После се извърнах, а някой зад мен каза:

— Тя все още е една малка лъжкиня.

Втурнах се обратно през блъсканицата, запроправях си път под мишници и покрай слабини, докато не се върнах до хладното стълбище и глъчката остана зад гърба ми. Единствената ми победа тази вечер беше пачката пари в джоба ми и убеждението, че тези хора са толкова жалки, колкото жалка съм аз.

Прибрах се, включих всички лампи и си легнах с шише лепкав ром. Обърнах се на една страна и се загледах в сложните гънки на бележката от Мишел, която бях забравила да продам.

Нощта сякаш се бе спуснала накриво. Сякаш светът някога е бил внимателно разпределен между хора, които вярват във вината на Бен, и хора, които го смятат за невинен, а сега тези дванайсетима непознати, натъпкани в кабинка в подземие в центъра на града, бяха минали на страната на невинните с тухли в джобовете си — и дум! — сега цялата тежест беше там. Магда, Бен, поезия и силата на надеждата. Следи от стъпки, кървави петна и Ранър, който бил откачил. За пръв път след процеса на Бен се бях изправила пред хора, убедени, че греша за него, и се оказа, че не съм подготвена за предизвикателството. Аз, недоверчивата. Друга нощ можех и да отмина всичко, както правех обикновено. Но тези хора бяха толкова уверени и презрителни, сякаш ме бяха обсъждали безброй пъти и бяха решили, че не си струва да ме въртят на шиш. Бях отишла там, допускайки, че ще се държат, както обикновено се държат хората с мен: ще искат да ми помогнат, да се погрижат за мен, да решат проблемите ми. А вместо това те ми се присмиваха. Наистина ли бях толкова нестабилна, толкова крехка?

Не. Видях каквото видях през онази нощ, казах си, моята неизменна мантра. Макар да не беше вярно. Истината е, че нищо не видях. Ясно? На практика не видях нищо. Само чувах. Чувах, защото се бях скрила в един дрешник, докато семейството ми умираше, понеже съм една безполезна страхливка.

Онази нощ, онази нощ, онази нощ. Бях се събудила в тъмната стая, в която спях със сестрите си, а в къщата беше толкова студено, че прозорците бяха заскрежени от вътрешната страна. По някое време Деби се беше пъхнала при мен в леглото — обикновено се гушехме заедно да се топлим — и пълното й задниче беше притиснато към корема ми, избутвайки ме към студената стена. Ходя насън, откакто съм проходила, затова не помня как съм прескочила Деби, но си спомням, че видях Мишел да спи на пода, стиснала дневника си както обикновено, засмукала насън химикалката, чисто черно мастило се беше разтекло по брадичката й заедно със слюнката. Изобщо не опитах да я събудя и да я върна в леглото. В нашата шумна, студена и претъпкана къща сънят се бранеше със зъби и нокти и никой не се събуждаше без караница. Оставих Деби в леглото си, отворих вратата и чух гласове надолу по коридора в стаята на Бен — настойчив шепот, почти шумен. Шумът от хора, които си мислят, че са тихи. Под вратата на Бен струеше светлина. Реших да отида в стаята на мама, прекосих коридора, повдигнах завивките й и се притиснах към гърба й. През зимата майка ни спеше с две долнища и с няколко пуловера — винаги ми изглеждаше като огромно плюшено животно. Обикновено не помръдваше, когато се намъквах в леглото й, но помня, че през онази нощ се извърна твърде бързо и аз реших, че е ядосана. Тя обаче ме прегърна, притисна ме към себе си и ме целуна по челото. Каза ми, че ме обича. Почти никога не ни казваше, че ни обича. Затова го помня или така ми се струва, освен ако не съм си съчинила тази утеха впоследствие. Но да приемем, че ми е казала така и че аз веднага след това съм заспала.