Гиллиан Флинн - Мрак

Онзи тип се наведе над масата към мен, а от един от зъбите му висеше парченце хамбургер.

— Ако имаше член, в момента щеше да си на парчета в боклука ми — каза той и се изхили шумно. — На мънички парчета.

Замахна към мен. Аз се отдръпнах неволно, после се метнах напред към Боб, вбесено вдигнала юмрук, както правя винаги при сбиване. Удари го в носа, да закърви, размажи този къс червено месо върху мутрата му, после пак го удари! Преди да успея да стигна до него, Боб дръпна задника си назад и вдигна ръце, мърморейки не на мен, а на Лайл: „Пич, само се закачах, всичко е наред, човече“. Дори не ме погледна, докато се извиняваше, като че ли бях дете. Докато хленчеше на Лайл, аз замахнах. Юмрукът ми не успя да го стигне, където трябва, така че го цапардосах по брадичката, както наказваш кутре.

— Майната ти, задник.

Тогава се намеси Лайл, започна да се извинява и ме задърпа да се махаме, както си бях все още със стиснати юмруци и зъби. Докато се отдалечавахме, ритнах масата на Боб, колкото да се разклати силно веднъж и супата му да падне на пода. Вече съжалявах, че не бях стреляла над масата. Няма нищо по-неловко от ниска жена, която не успява да фрасне някого с юмрук. Все едно някой ме носеше, а аз ритах с крака във въздуха. Погледнах назад. Онзи тип просто си стоеше с отпуснати покрай тялото ръце, мъчейки се да реши дали се разкайва, или е ядосан.

— Добре, това не е първият юмручен бой в КС, ама като нищо е най-странният — каза Лайл.

— Не обичам да ме заплашват.

— Той всъщност не те… Знам, знам — промърмори Лайл. — Както ти казах, в един момент феновете на актьорските изпълнения ще се разкарат и ще останат само сериозните следователи. Хората от нашата група, групата „Дей“, ще ти харесат.

— Групата „Дей“ ли се казва, или „Клането във фермата Кинаки в Канзас“? — изръмжах.

— О! Да, така се нарича. — Той се опита да се промъкне през поредното струпване на хора на пътеката и се оказа притиснат до мен. Лицето ми беше на сантиметри от гърба на някакъв мъж. Синя риза с копчета, колосана. Не откъсвах поглед от идеалния ръб по средата. Някой с огромен корем ме побутваше отзад.

— Повечето хора намесват Сатаната по някакъв начин — казах. — Сатанинските убийства в канзаската ферма.

— Да, ние всъщност не вярваме в това, стараем се да не правим никакви сатанински намеци. Извинявай! — каза той и се промъкна напред.

— Значи е въпрос на название — подметнах лукаво, приковала очи върху синята риза. Завихме и попаднахме на прохладно открито място.

— Искаш ли да видиш още групи? — посочи той от лявата си страна към група мъже в кабина 31: набързо направени подстрижки, няколко мустака, много ризи с копчета на яката. Спореха разпалено, но тихо.

— Всъщност тези типове са много готини — каза Лайл. — В основни линии създават своя криминална загадка — смятат, че са идентифицирали сериен убиец. Някой си пътувал из различни щати — Мисури, Канзас, Оклахома — и подпомагал самоубийствата на хора. Семейни или понякога по-възрастни хора, които са затънали в големи дългове, надвишили са много лимита на кредитните си карти, не успяват да изплащат ипотеките си, останали са без изход.

— Убива хора, защото имат проблеми с парите, така ли? — завъртях очи аз.

— Не, не, те го възприемат за избавител на хора с лош кредитен рейтинг и с добра застраховка живот. Наричат го Ангел на дълга.

Един от хората в кабинка 31, млад тип с издадена мандибуларна става и устни, които не покриваха напълно зъбите му, подслушваше разговора ни и нетърпеливо се обърна към Лайл:

— Изглежда миналия месец сме засекли Ангела в Айова — тип с голяма къща и четири деца претърпява идеалния инцидент със снегомобил в наистина удобен момент. Това прави по един на месец миналата година. Икономиката, човече.

Хлапето се канеше да продължи, искаше да ни подмами в кабинката със схемите, календарите, изрезките от вестници и смесените ядки, пръснати по цялата маса, от които мъжете грабеха с пълни шепи и върху маратонките им се сипеха фъстъци и солети. На пътеката отвън си поех глътка въздух, който не мирише на сол, и погледнах часовника си.

— Знам, трудно е да възприемеш всичко наведнъж — каза Лайл. — Да тръгваме. Мисля, че нашата група наистина ще ти хареса. При нас нещата са много по-сериозни. Виж, там вече има хора — посочи той към подреден ъгъл, където дебела къдрава жена отпиваше кафе от голяма стиропорена чаша, а двама спретнати мъже на средна възраст оглеждаха помещението, вдигнали ръце на хълбоците си, без да й обръщат внимание. Приличаха на ченгета. Зад тях по-възрастен оплешивяващ мъж седеше приведен над маса за игра на карти и си нахвърляше някакви бележки, докато напрегнат младеж на колежанска възраст четеше през рамото му. Неколцина безлични мъже се бяха струпали в задната част на помещението, разлистваха купчини кафеникави папки или просто се мотаеха.